Като четях книгата на Румен Попстоянов „Понякога пиян ковач е Бог“, си припомних една мисъл на Волтер: „Бог ни е сътворил по свой образ и подобие, а ние хубаво сме му го върнали“. Цитирам я, тъй като има известно отношение към философския размисъл в стиховете. Тук контурите на Създателя и творението му не са ясно разграничени. Богът, въпреки че е енигматичен и съвършен като цяло, понякога е силно очовечен. Образът му се явява многократно, ту като баща, който проронва сълза върху кръста, където е разпнат синът му, ту като „стар рибар“, „прибиращ се със мрежи празни в самотния си дом небесен“. Друг път е отсъстващ, изоставил е своето стадо и няма „ни живец, ни искрица в побелелите му очи“. Още самото заглавие ситуира Твореца в една несъвършена реалност и по-нататък се затвърждава усещането за неговата самота сред нарушената изначална хармония. Неговият храм е обрисуван предметно, вътре е пълно с неверници, в него е проникнало злото. Дяволът е разрушил иконите и от тях „слизат светците./Със стъпки безшумни навън се изнизват.“ На фона на така очертания дуалистичен свят изпъква друг образ, впрочем той е действително интересуващият ни, тъй като е този на човека. За разлика от вечния си създател, човекът стои на брега на времето и неговият живот е само пролука между две „нощи безкрайни“. Именно около човека се формират основните тематични кръгове. Те са два. Единият е свързан с моралната проблематика, с безумните нови времена, със сриването на света, където господства материалното и онези, които „имат билет за всеки перон“, „по двама светци покровители“, „а устните им са пълни с отрова“. Макар че са част от нашето съвремие, те са носители на истината на тълпата в подножието на кръста, тази на Пилат, който разчупва празничния хляб на Великден. Над визията за недобре изкования свят, се издига духовната. Тя е свързана с другия тематичен кръг, който е чисто екзистенциален и чиито основен представител се явява лирическият герой. Той страда от несъвършената действителност, желае хаосът в душата му да секне, отправя молитви към Бога и разговаря с него. Това му е необходимо, за да може да избърше очите на мадоните по разграбените олтари, необходимо му е, защото идеята за Бога е отблясък, светлина, той се нуждае от светлика на вярата и от сили да носи „тежкото й бреме“. Търсенето на истината се явява за него като екзистенциално условие, тя му трябва най-вече, за да може да съществува. За да я открие, е нужно да намери Бога. Но образът на Бога освен познаваемата си страна, съдържа и непознаваема. Дали е възможно истината да бъде намерена и в какво всъщност се крие смисълът? Отговорът е даден в двете знакови стихотворения на тази книга. Едното е за ключаря на небесните врати Петър. Построено е великолепно, като се тръгва от изцяло предметна образност, която придобива символно значение. Петър и лирическият герой пият заедно в кръчмата в една късна нощ. Навън вали сняг, кюмбето е нагорещено от силния огън. Снежинките са оприличени на пера от ангели, на писма от горе, които никой не чете. Постепенно огънят догаря и угасва, мракът се сгъстява, вдъхновението изчезва, а на дъното на чашите няма нищо. Ключарят разгневен си тръгва, без да отвори небесните врати. По този начин е изведено посланието за непознаваемостта на Бога. Разочарованието обаче не води лирическия герой до съзерцателност. Той е действен, жив и се бори да запази вярата си, каквото и да му струва. В подобен аспект е и изразеният оптимизъм в другото знаково стихотворение с надслов „Истинският бряг“. В него акцентът пада изцяло върху човешкия свят и на преден план са изведени неговите простички, но едновременно с това съществени ценности. Какво по- смислено действие, каква по-добра истина за човека от това да стои със синовете си на този истински бряг. И някъде отгоре, извън това пространство, добронамерено да ги благославя Бог. Бог, който ние сме сътворили по свой образ и подобие.

Понякога пиян ковач е Бог