ГАЛЕРИЯ НА ДУМИТЕ
ГАЛЕРИЯ НА ДУМИТЕ
Голи са без книги народите, голи са безкнижните души, ненапоявани от Божия дъжд на буквите.
Св. Константин-Кирил Философ
Поезия
Румен Попстоянов



Понякога пиян ковач е Бог 300x450
Понякога пиян ковач е Бог


Автор:
Румен Попстоянов
Издателско ателие АБ:
Година на издаване: 2017
ISBN: 978-954-737-996 -1






Анотация:


Откъс от книгата:
* * *

Понякога
пиян ковач е Бог –
с чука троши това,
което сам е изковал.

Понякога
е стар рибар,
прибиращ се със мрежи празни
в самотния си дом небесен.

Понякога
е сляп тъкач –
отново и отново
пресукващ нишката сакрална,
която нашият живот полюшва.

Понякога
е юношата срамежлив,
ухажвал своята любима
и семето си в нея вложил,
без девствеността й да отнеме.

Ако наистина

Ако наистина на света имаше тишина,
щяхме да чуваме как падат перата на ангелите.

Ако наистина в очите ни имаше светлина,
щяхме да виждаме Божия лик.

Ако наистина в сърцата си имахме вяра,
то щяхме по водата да ходим.

Ако наистина по света имаше милост,
то Кръста на Голгота би останал празен.

Крушение

Приижда пясъкът като вода
сред океана на пустинята.
Солен, горчив е
и не засища жаждата вселенска.
Полюшвам се
на своята камила-лодка
и под изгарящото слънце
напразно хоризонтите оглеждам
с надежда
оазис или пристан да съзра.
Но бавно облаци сгъстяват се над мен,
набира мощ самум
и вече ясно е, че тази нощ
в пустинята ще се удавя.

* * *

Не съм съгласен
единствени поетите
на думите двузначни
да могат третото значение да разчетат
и в песен да положат.

Не съм съгласен
единствени пророците
да могат в думи хлъзгави
да влагат втори смисъл и да замъглят
и без това неясната картина.

Не съм съгласен
единствен Бог от нищото
и от мълчанието свое
да може думите да сътвори,
за да започне изначалното объркване.

Атеисти

За сребърници те
разграбиха олтара,
и иконите продадоха.

За да направят кочини,
подпалиха храма
и отнесоха камъните.

За да излеят казани за ракия,
сринаха камбанарията
и претопиха древната камбана.

Но въпреки това звънът й
всяка сутрин изпълва селото
с мъртвешка тишина.

* * *

Запалих огън във камината студена.
Коминът пусна котва дим в небето.
Светът се завъртя, но спря и ето –
отнякъде дочу се песен на сирена.

Погледнах смаян в тъмното отвън,
макар да знам – от три страни е планината.
Но Бог понякога така реди нещата –
наяве праща ни това, което е било насън.

И се вкопах на прага – заседнал в плитчини –
не исках да напусна малката си стая.
Защото знам – излезна ли навън – ще се удавя –
плувец незнаен във незнайните води.

И дръпнах котвата – въжета димни да притегна.
Настана студ и скреж изби в стъклата.
Вселената – гемия стара и пробита – се разклати –
с оцъклени звезди препълнена, на дъното полегна.

Не беше край, не беше нещо ново –
аз слушах думите на тази песен страховита,
която някъде от древността до мен долита
и знам, че винаги в началото било е слово.

Молитва

Господи.

Молитвата ми
се сведе
до една дума.

Думата
стана
въздишка.

Въздишката –
стон.

Господи…

Уникални посетители: 100