Аз не съм музикант и това, което бих желал да Ви разкажа за Петко Стайнов е един синовен „необективен“ поглед върху жизнения път и личността на композитора.
Баща ми е роден в град Казанлък на 1 декември 1896 г. Там изживява ранните си детски години, заедно с двамата си по-малки братя Захари и Стоян и най-малката сестра Пенка. Летата прекарва в чифлика на дядо си в с. Овощник, където край спокойните води на р. Тунджа се прониква от любов към природата и прелестните народни песни. Изживяното през детските години прави от любовта към родния край един от основните елементи на ценностната система на Петко Стайнов. За родния край той казва: “Там се научих да обичам не само ръцете на човека, а и това, което ражда душата му. Там закрепна у мен любовта към народната песен. Там се породи онзи дух, който завладя и осмисли цялото ми творчество. И днес, когато навлизам в Розовата долина, се връщат спомените от детските и юношеските години, когато в мен се е събуждал творецът, когато съдържанието на живота се е превръщало в музикални форми…..”
Нещастието, което го сполетява на 6 години с нараняването на едното око и последвалото пълно ослепяване на 11-годишното момче, не прераства в комплекс за малоценност или жизнена трагедия, а благодарение на рядката воля и богатството на духа на детето Петко Стайнов, се превръща в неизчерпаема жажда за знания, в импулс за творчество, в постоянен стимул за човечност и благородство.
През 1906 г. постъпва в Института за слепи в София. С много усилия и благодарение на феноменалната си памет преодолява недъга, навлиза в света на музиката и й се посвещава изцяло. С особено увлечение навлиза и в света на литературата. Учи едновременно флейта, цигулка, пиано и хармония и участва дейно в хора и оркестъра на Института. Петко Стайнов го завършва овладял Брайловия шрифт и нотно писмо за слепи на български и немски и с тях си служи през по-нататъшния си живот. През 1915 г. се завръща в родния си град и се включва активно в музикалния му живот – става диригент на смесен хор, изявява се като пианист и създава първите си композиции. До м. март 2000 г. те се смятаха за загубени, но имах рядкото щастие да открия брайловите оригинали на някои от тях. След разшифроването им от незрящата певица Керанка Милушева и композитора Михаил Луканов, две камерни творби и две солови песни бяха изпълнени на музикалния празник „Петко Стайнов” през 2000 г., а на празника през 2001 г. „възкръснаха” китката от народни песни “Тръгнала е Лиляна” и първата версия на „Сто и двадесет души”. От младежките години датират и четири доживотни приятелства на баща ми: с Михаил Шекерджиев – диригент на хора в Института за слепи, с любителя-цигулар Иван Бонев, човек с поетична душа и всестранни интереси, отдал на другаря си изключително много време и топли грижи, с когото още от 1917 г. изпълняват на концерти сонати от Моцарт и Бетховен, с големия български художник Дечко Узунов и зетя му Нейко Нейков – баща на художниците Атанас и Христо Нейкови.
Музикалното си образование баща ми получава в Германия от 1920 до 1923 г, първоначално в Брауншвайг, а след това в Дрезденската консерватория. В Брауншвайг се обучава в частния лицей на д-р Менке и в частната консерватория „Розановски”, където учи пиано при Зайдман. В Дрезденската консерватория, която завършва през 1923 г., учи в класа по пиано на Ернст Мюнх, а композиция – в класа на Александър Волф. На 10 август 1922 г. във Виена, където посещава предсмъртно баща си, свързва живота си с майка ми. Съдбовният смисъл и значение на този брачен съюз са оценени най-точно в една анонимна статия за Петко Стайнов във в-к Мир от 1937 г. „Още преди сватбата им, Стефанка Мандаджиева, следвайки пътя на сърцето си, заминава за Виена да следва музика, за да се подготви като музикален помощник на бъдещия си съпруг. Другарка в трудния му живот, със своите неотстъпни човешки грижи и музикално сътрудничество, тя е най-вярната опора в делото на композитора, неговият „добър гений”. Като син бих резюмирал написаното във вестника с едно изречение „Мама беше светлината в живота на татко.”
През 1924 г. баща ми се завръща в Казанлък, където възражда местното певческо дружество и активизира концертната дейност на неговия хор и оркестър. Две уточнения за този период от живота му, произтичащи от открити през 2000 год. документи: Първото е, че той завършва Дрезденската консерватория през пролетта на 1923, а не през 1924 год., както се смяташе доскоро. От 1923 година до началото на 30-те години концертира активно като пианист, първоначално в Германия, а след това в София и страната. Признат е по него време за един от най-добрите изпълнители на клавирното творчество на Бетховен.
Второто е, че „Тракийски танци” са създадени още през 1924 г., а не през 1925 г. Намерените оригинали на щимове от ръката на майка ми сочат, че първоначалната версия се нарича „Български танци” и е изпълнена в Казанлък на популярен концерт през м. януари 1925 г. Още тогава е била замислена като сюита от четири танца, но са били написани само първият, третият и четвъртият. Вторият „Мечкарският” е създаден като втора част на познатите на всички „Тракийски танци”.
От началото на 1927 год., вече в София, баща ми се включва активно в живота на общността на слепите. По различни поводи и с различни средства отстоява правото им на равностойно място в обществото; участва през 1928 г. в създаването на Националното читалище на слепите „Луи Брайл” и е първият Председател на настоятелството му; до 1941 год. преподава пиано в Института за слепи; подкрепя през 1935 г. инициативата за създаване на хора на слепите, който след смъртта му приема неговото име. За заслугите му към Съюза на слепите в България, през 1971 год. е избран за негов почетен председател.
Периодът в София от 1927 до 1939 год. е за Петко Стайнов период на изключително висока творческа активност и предана музикалнообществена дейност. Създава най-известните си симфонични творби: симфоничните поеми „Легенда“ и „Тракия“, симфоничната сюита „Приказка“, концертната увертюра „Балкан“ и Симфонично скерцо. Тогава написва и едни от най-касивите си хорови песни „Изгреяло ясно слънце“, „Ела се вие превива“, „Хайде бре, Яно“, „Що ми е мило и драго“. Поставя началото на жанра „хорови балади“ в българското хорово творчество с баладите си „Тайната на Струма“, „Катунари“, „Конници“ и „Урвичч“.
През 1928 г. е избран за член на ръководството на Съюза на народните хорове, преименуван през 1936 на Български певчески съюз, а от 1933 до 1944 год. е негов несменяем председател. На 24 януари 1933 г. в дома му на ул. „Иван Вазов” 23 осем музиканти (Панчо Владигеров, Любомир Пипков, Веселин Стоянов, Димитър Ненов, Андрей Стоянов, Цанко Цанков, Асен Димитров и Петко Стайнов) учредяват Дружеството на българските компонисти “Съвременна музика”. Петко Стайнов е избран за негов председател и остава такъв до 1944 г. Дружеството работи неуморно и всеотдайно за пропагандиране на творчеството на българските композитори, за защита на професионалните им интереси в името общата цел на второто поколение български композитори „създаване на български национален музикален стил”. Творческото и общественото кредо на Петко Стайнов, изкристализирало през този период и отстоявано до края на дните му се съдържа в следните негови думи: „Задачата на всички, които по Божия милост носят едно дарование е да творят наше, национално изкуство. Само чрез такова изкуство ще бъдем близки на своите и интересни за чуждите и само чрез него достойно ще можем да участваме в международния културен живот”. Едва ли е необходимо да ви убеждавам колко актуални са тези думи днес. Трябва да припомня обаче, че утвърждаването на национален облик на изкуството и културата ни през този период е цел на по-голямата част от българските творци, с много от които Петко Стайнов е свързан с дългогодишно чисто човешко приятелство. Това са Антон Страшимиров, Теодор Траянов, Никола Ракитин, Сирак Скитник, Никола Фурнаджиев, Николай Лилиев, Елин Пелин, Александър Божинов, Иван Пенков, Дечко Узунов, Иван Лазаров, Константин Щъркелов, Асен Златаров и редица други.
През 1941 год. творчеството и музикално-обществената дейност на Петко Стайнов получават високо признание – на 29 юни е избран за редовен член на Българскана академия на науките, а на 21 септември с Царски указ е назначен за директор на Народната опера.
Творческата му активност продължава до началото на 60-те години. През този период създава двете си симфонии и Младежка увертюра. Написва и великолепните балади „Другарят Антон“ и „Кум Герман“. До 2005 година се смяташе, че творческата му активност завършва с поемата за смесен хор „Моята Родина” по текст на Иван Бонев. Неотдавна обаче открихме брайлови оригинали на цикъл детски песни и след като бяха транскрибирани на нормален нотопис, заедно с ивестните детски песни от предишни години ги издадохме през 2015 год. в отделен сборник.
Говорейки за творчеството на Петко Стайнв, искам да ви разкажа за уникалния начин, по който незрящият композитор създава своите творби. Той не може да види това, което е написал, защото работи с Брайлово (релефно) нотно писмо. Той е лишен от възможността на зрящите творци, разлиствайки нотираните страници, чрез нотната графика да следят и насочват развитието на музиката във времето и пространството, богатството на тембри, щрихи, персонаж и настроения. Онова, което те възприемат зрително, незрящият съхранява във феноменалната си памет и с върха на пръстите усеща музиката, която е положил върху хартията. За него графиката е релефност. Композиторът Пламен Джуров, анализирайки творчеството на Петко Стайнов, е установил, че за създаването на Втората си симфния той е нанесъл около половин милион брайлови знаци!!!… Но със създаването на брайловия нотен запис процесът на нотиране само започва. Следва диктовка от композитора с просвирване и запис на молив на нормален нотопис от помощника – съпругата, брата, сътрудника; диктовка от помощника и просвирване от композитора на моливния запис за проверка и нанасяне на необходимите корекции; калиграфско изписване на партитурата. От началото на тридесетте до средата на петдесетте години проф. Атанас Гърдев е най-ценният помощник на татко в процеса на нотирането на творбите му. Преди тези години този най-ценен помощник от 1922 год. е била майка ми, а през годините на най-ранното творчество и при следването в Германия – брат му Захари. Мама е нотирала и последните му произведения.
От 1948 г. баща ми посвещава цялата си енергия на ръководството на създадения по негова инициатива Институт за музика при БАН (сега Институт за изследван на изкуствата) като негов несменяем директор до края на дните си. Става дума за една изключително активна дейност, свързана с развитието на българската музикология и със събирането, изучаването и документирането на музикалния ни фолклор. През този период от сътрудниците на института са събрани повече от 100 000 песни и над 3 000 танца и се издава Енциклопедията на българската музикална култура.
Успоредно с това не по-малко активна е и дейността му за развитието на художествената самодейност. Той винаги е оценявал любителското хорово дело и музикалната художествена самодейност едновременно като най-демократичната форма за масово музициране и разпространяване на музикално изкуство и култура и като инкубатор за отглеждане на таланти за професионалните музикални състави. Не случайно такива имена като Стефан Македонски, Борис Христов, Тодор Мазаров и Николай Гяуров са започнали кариерата си в любителските хорове, а последните двама са открити и насърчени в професионалната им кариера лично от Петко Стайнов.
И ако в творческата сфера кредото на композитора е създаването на български национален музикален стил, то в сферата на любителското изкуство кредото му е самоорганизация и самоуправление. Тази своя идея, доказала жизнеността си през годините на Съюза на народните хорове и Българския певчески съюз, той отстоява неотклонно и я противопоставя през всичките години от Втората световна война до смъртта си през 1977 год. на налаганите от държавата различни форми на администриране на самодейността в статии и изказвания на съвещания и от трибуната на Народното събрание и конгресите на културата.
Преди време на едно интервю ме запитаха: „Религиозен ли беше Петко Стайнов”? Тогава за първи път се замислих по този въпрос, защото у нас религиозният, дълбоко вярващ и практикуващ православната религия човек бе майка ми. Но всъщност и баща ми бе не по-малко дълбоко вярващ, без да демонстрира това. Показателни в това отношение са два факта. Единият е статия, от 1940 год., посветена на Добри Христов, в която той пише: “Музиката е най-висшия и вдъхновен посредник между човека и Бога. Чрез нея ние постигаме най-чистия вътрешен мир и най-висшата духовна култура; чрез нея ние се възвисяваме до съзерцанието на вечните истини и абсолютната красота – до екстаза на молитвата. Боготърсенето е израз на духовната същност на човека. То е неговият стремеж към абсолютно нравственото; то е копнежът му по предвечното и божественото праначало на битието..”. Вторият факт е, че през 1946 год., свързана с труден период в живота му, той написва единственото си известно религиозно музикално произведение „Христос воскресе”, открито през 2001 година. Неговото първо изпълнение бе през същата година в черквата „Света Парскева”, на V-тия международен хоров фестивал на православната музика. Установено е по безспорен начин, че през периода 1916-1917 г. Петко Стайнов е написал и една литургия, която е била изпълнявана в казанлъшките църкви. До момента, обаче нотите й не са намерени.
Обикновено анализаторите свързват образността в творчеството на Петко Стайнов със зрителните възприятия от детските години, запазили своята свежест и през зрелите години на композитора. Че тези спомени са носители на много от картините, които изпълват творбите му е безспорно. Но също така вярно е, че слепотата не прекъсва връзката на Петко Стайнов със зримия свят. Той никога не е употребил израза „не виждам” и винаги е имал жив интерес към всички пространствени, цветови и други зрими характеристики на средата. Във вилата ни във Владая той галеше цветята и ги познаваше с докосване на пръсти. Имаше дори чувство за цвят. Винаги сам се е обличал и подбирал връзките си. Той познаваше с пипане фурнирът на мебелите от какво дърво е, нещо което не винаги ми се удава на мен професионалиста.
Едва ли някой би могъл да определи на кое повече се дължи постоянното „виждане” на света и хората – на биологически феномен, изключително изостреното осезание и чувство за пространство, или на невероятната способност на майка ми с точни и образни слова ежеминутно да му предава информация за заобикалящата действителност. Вероятно определена роля за това има и колосалната по обем и обхват художествена литература, изчетена от него самия на брайлов шрифт или прочетена на глас от майка ми. А сигурно за това спомагаше и абсолютният му слух.
Но истинска представа за непрекъснатата и жива връзка със зримия свят дава отношението на Петко Стайнов към изобразителното изкуство. Още по време на следването си в Германия, първоначално с брат си Захари а след това и със съпругата си, с която току що се е свързал в брак, той посещава и „разглежда” през техните очи картинните галерии на Дрезден и други немски градове и посещава редица художествени изложби. Интересът към изобразителното изкуство остава жив у Петко Стайнов през целия му живот. През 1957 г. – тридесет и пет години след следването в Дрезден – имах щастието да го придружавам по време на пътуването му в Съветска Русия, където се изнасяха негови авторски концерти. В програмата ни по негово искане се включиха посещения на Третяковската галерия и музея „Пушкин” в Москва и на Ермитажа в Ленинград/Санкт Петерсбург. Ползвайки опита на мама, но разбира се далеч от нейното съвършенство, му описвах отделните картини и скулптури, които изслушваше внимателно. Но той не просто слушаше моите описания, а непрекъснато задаваше допълващи въпроси за точното разположение на фигурите, за цветовете, за големината на платната. Между впрочем скулптурите той допълнително „изучаваше” сам, опипвайки ги с пръсти. След завръщането ни в България, не един път съм присъствал на срещи с негови близки и приятели, на които разказваше впечатленията си от „видените” творби по начин, на който биха завидели много зрящи.
И на края на моя разказ искам да споделя нещо за човешките качества на Петко Стайнов.

На първо място искам да припомня на онези, които го познаваха неговата толерантност: толерантен бе към различните творчески възгледи на колегите си – баща ми никога не е казал лоша дума за свой колега; толерантен бе към семейството си – аз не помня случай той да е наложил мнението си на майка ни или на нас неговите синове. Вероятно истинската толерантност е достояние на личностите, които въздействат с обаянието на собствения си пример.

Татко бе изключително отзивчив към всяка човешка болка и всеки житейски поблем на близките си, на колегите, приятелите и сътрудниците си, на далечни, често напълно непознати хора. Десетки, стотици са случаите на оказана помощ за намиране на работа, за осигуряване на учение, за разрешаване на междуличностни спорове, защита на несправедливо накърнени интереси от всякакво естество, за лечение и т.н. и т.н.

Баща ми бе изключително жизнерадостен, прекрасен компаньон, човек с тънко чувство за хумор. Помня стотиците приятелски вечери у дома изпълнени със смях и задушевни разговори, подхранвани от глътки сливова или коняк „Плиска”. От майка си знам, че през младите му години тъпънът и дайрето са квартирували постоянно под рояла на Петко Стайнов, за да са подръка на импровизирания оркестър по време на дългите вечерни сбирки, на които наздравиците с казанлъшка ракия са се редували с песни и свирни, но и със сериозни разговори по творчески проблеми. Татко държеше на българските напитки. Често казваше „На великите нации, руснаците и американците не им харесвам две неща: политиката и питиетата.” Прав е Марин Големинов, когато по повод 70 годишнината на Петко Стайнов пише в една своя статия: „В тези звукови платна той (П.С.) е склонен и към епическа повествователнист, и към философски размисъл, без да е чужд на жизненовеселото в живота. Защото Петко Стайнов не е мълчалив наблюдател на явленията, нито затворен мислител – той е влюбен в живота с порива на младеж.”
Татко имаше абсолютен слух и феноменална музикална памет. Вкъщи различаваше всеки от нас по стъпките му. По телефона разпознаваше безпогрешно гласове на хора, с които не се е чувал от години, вкл. и на такива, с които е имал само еднократен контакт. Мила Бачеварова, учителката му по пиано в института за слепи, пише в спомените си, че Петко Стайнов е присъствал на уроците на останалитие си съученици и облегнат на пианото е слушал изпълненията им. След това е сядал на пианото и извирвал абсолютно точно всички чути произведения. Прословут е следният истински случай. Петко Стайнов присъства на репетиция на Софийската филхармония, на която се изпълнява негова трорба. След приключването на репетицията се обръща към диригента Асен Найденов и му казва: „Асене, обърни внимание на втората корна, че на 84-ия такт изсвири фалшиво втората нота.“ Между впрочем без феноменална музикална памет и някаква специфична вътрешна зрителна памет не е възможно да се създаде партитура за тридесетина инструмента.

Петко Стайнов беше страстно привързан към природата. Детските ми години са неотменно свързани с летувания в Пампорово, Юндола, Вършец, Рилския манастир и дълги разходки в планината на цялото семейство, по някога с приятелите Шекерджиеви и Нейкови. В по-късните години, когато вече не можеше да понесе предишните продължителни планински преходи, мястото на общуване с природата стана малката ни вила във Владая. Там той галеше цветята, които майка ми отглеждаше. Както вече казах познаваше ги с докосване на пръсти.

И за да завърша искам да кажа колко много обичаше децата. Обичаше нас синовете си и като малки ни наричаше “шопчета”, обичаше с особена нежност внучетата си. А какви приказки умееше да разказва …… като тази музикална приказка, която е създал през 1930 г. след раждането на брат ми – симфоничната сюита “Приказка”.
Навечерието на 120-та годишнина от рождението на Петко Стайнов е повод да си спомним за този голям творец, признат за класик на бъгарската музикална култура и неговата светла личност, защото и животът и творчеството и общественото дело и академичната му дейност могат да бъдат пример за всеки българин, който не е склонен да се отрича от корените си.