Книгата на проф. Ева Соколова е нещо повече от хронология на една съдба. Тя е нещо повече и от хронография – описание на времето, в което авторката е пребивавала, в което социума я е провокирал и формирал. Това е книга-панорама. В нея личното присъства дотолкова, доколкото е необходимо да отвори оценъчния поглед върху събитията.
Отделните раздели в текста носят граматически категории като заглавия – минало свършено, минало несвършено, бъдеще предварително и дори… бъдеще мечтано. Последното го няма в нито един учебник по граматика, но съществува в сърцето на г-жа Соколова.
Тя умее да ни въвлича във времената на своето изживяване, но умее и да ни довежда до своите обобщения за събития, случки и действителности.
Още в началото, в повествованието за детството си, авторката изказва незабравима мисъл – „жените се състезаваха да произвеждат красота“. Може би такива жени са били нейните кумири, на които без да подражава, г-жа Соколова прилича. Изниква горчивият въпрос: „Човек ли е човекът, щом може да унижава друг човек?“ – по повод спомените за жълтата звезда върху палтенцето на еврейското момиче Ида – приятелка на малката Ева. Следват ярките картини на войната, бомбардировките, евакуацията.
Дълбоко проникновени са спомените и описанията на авторката от времето на тоталитарния строй – един строй колкото бутафорен, толкова и страшен. От „празните“ петилетки, до лагерите за въдворяване на инакомислещите; от изфабрикувания ентусиазъм , до дълбоките поражения в душите и до пълното конвертиране на повечето мозъци… Едно показателно изречение, което изпълва с горчивина читателя: „Вече бяхме възмъжали, мислещи хора, чувствахме фалша, в който и ние трябваше да участваме, но страхът управляваше страната ни!“ Оттам и семето на предателството – привежда примери – как тя и съучениците й са принудени да гласуват за изключване на момиче от ДКМС, с което е обречено да не стане студентка никога; или пълния абсурд – когато Сашо е отлъчен от комсомола и отстранен от следване, защото е имал малшанса да получи внезапно стомашно разстройство и да напусне редиците на траурния митинг по случай смъртта на Сталин… Задаваме си въпроса – къде е отишъл здравия разум във времето на тоталитаризма?
Потресаващи са редовете за деформираната роля на изкуството тогава – децата от „Бодра смяна“ пеят с еднаква радост когато се сформират ТКЗС-тата и когато върхушката иска смърт на „народните врагове“…
Засягат се въпросите за забраната на обикновените християнски ритуали в онези години, за цензурата, за невъзможността да се развива нормално човешката душа.
Като поанта на раздела „Минало несвършено време“ – времето на социализма у нас, авторката прави много важен извод – престъпленията на този режим са двойни – веднъж като унищожение на физически план на много невинни хора, втори път – като посегателство върху душевно-духовния свят на оцелелите.
Проф. Соколова има чувство за значимост на разказваното събитие, или за маргиналност на темата – според това тя степенува умело, понякога само щрихова събитията, или иронизира с тънката нишка на своята чувствителност.
Запомнящи се остават главите за ролята на учителя в тогавашното българско училище – за авторитета на просветителите, за тяхната образованост, за уважението към тях.
Не е без значение, че в книгата са цитирани и документи – това подсилва нейната автентичност. Красноречив е докладът на Генералния секретар на БКП – Петър Младенов за плачевното състоянието на страната ни – анализът е от 11 декември 1989 година – т.е. месец след падането на Тодор Живков от власт България е в колапс. За да се стигне до смущаващата констатация в раздела „Сегашно време“ – „За 45 години комунистите си бяха създали свои кадри, в техни ръце бяха и парите и медиите. Те владееха конспирацията, бяха царе на манипулацията!“
Именно поради това Преходът е труден. Но все пак – подчертава г-жа Соколова – осъществен! И напълно подкрепям мисълта, че оптимистът и песимистът умират еднакво, но живеят по различен начин! Най-важното е качеството на живота.
Г-жа Соколова прави преглед на чисто битовите придобивки на населението след прехода, за да стигне до нравствените – свободата да се изразяваш; тя набляга на това, че младите днес не протестират срещу ниските доходи и не се борят за материални приоритети – те се борят вече за морални стойности. Засяга се и въпросът за нашата интелигенция – голяма част от нея унищожена по време на тоталитарните репресии, после подменена с псевдо интелигенция, а днес – една коренно различна мислеща и можеща прослойка от обществото ни.
Естествено, със своята огнена гражданска съвест, авторката коментира постоянното негодувание на повечето хора спрямо сегашната система и в същото време тяхната незаинтересованост да бъдат фактор в промените. Най-малкото – да упражнят правото си на глас пред изборните урни.
Да пишеш – означава да си буден. Да си наясно кое е ценност и кое – ерзац. В книгата присъства темата за състоянието на медиите сега, за отговорността на нашето поколение – какви послания отправяме към тези след нас; за това че утрешното ни щастие зависи от днес.
Да пишеш – означава също да виждаш с погледа на пророк. Да не хленчиш, а да предчувстваш посоката. В този смисъл разделът „Бъдеще мечтано“ е не само пожелание за по-добър живот, но и нещо като програма за национален просперитет, защото в него са залегнали и идеите на авторката за реализацията му.
В епилога г-жа Соколова отдава дължимата почит и любов към един високо ерудиран и морален човек и политик – спътникът в живота й – г-н Соколов. Това може да се приеме и като препратка към следващата книга на авторката – „От и за Йордан Соколов“ – която в момента тя пише.
И така да обобщя – „Граматика на едно поколение“ е книга на интелигентна и информирана жена, но не тази, която рови по томове и сайтове, а на наша съвременница с критерий, чувство за интерпретация и творчески заряд; жена с ясна и точна памет, с достатъчна жар, способна да поддържа огъня не само в своето огнище.
За мен бе удоволствие да прочета тази книга, и чест да я представя!
Благодаря ви, г-жо Соколова!