Събр. съч. 135
превод от немски: Христо Маринов
декември 1903 г.
Често наричат съня по-младия брат на смъртта. Това сравнение онагледява пътищата на човешкия дух в по-голяма степен, отколкото човек е склонен да приема при едно повърхностно наблюдение. Защото съществува една идея за това, по какъв начин са свързани отделните прераждания, през които преминава този човешки дух. В статията „Прераждане и карма, необходими представи за гледната точка на модерната естествена наука“ беше изложено, че съвременният естественонаучен начин на представяне, ако действително разбира самия себе си, води към древното учение за развитието на човешкия дух през множество животи. По необходимост възниква въпросът за това познание: Как са свързани един с друг отделните животи? В какъв смисъл животът на един човек е следствие от неговите предишни превъплъщения и как се превръща в причината за по-късните? Картина за връзката между причина и следствие в тази област ни предоставя сравнението за съня. Сутрин се събуждам. През нощта ежедневната ми дейност е прекъсната. На сутринта аз не мога да я възобновя по произволен начин. С това, което съм правил вчера, съм подготвил предпоставките за това, което имам да правя днес. Трябва да продължа, като съблюдавам резултатите от вчерашната си дейност. В пълния смисъл на думата е валидно следното: моите дела от вчера са моята съдба днес. Сам съм си създал причините, с които трябва да свържа последствията. А аз откривам тези причини, след като известно време съм се бил отдръпнал от тях. Те ми принадлежат, дори когато съм бил отделен от тях за някакъв период от време.
В още един смисъл ми принадлежат последствията на моите преживявания от вчера. Чрез тях аз съм се променил. Да допуснем, че съм предприел нещо, което ми се е удало само наполовина. След това премислям защо отчасти не съм сполучил в моята дейност. И когато отново правя нещо подобно, аз избягвам познатите грешки. И така вече съм придобил една нова способност. По този начин преживяванията ми от вчера са причините за способностите ми днес. Миналото ми остава свързано с мен, то продължава да живее в моето настояще и ще продължава да е с мен в бъдещето. Чрез моето минало съм си изградил условията, в които се намирам понастоящем. И смисълът на живота изисква да остана свързан с тези условия. Би било безсмислено обаче да си строя къща, която не бих обитавал. Не би трябвало да се пробуждам сутрин и отново да бъда сътворяван от нищото, ако последствията от моите дела вчера не трябва да бъдат моята съдба днес. Така би трябвало и човешкият дух да бъде отново сътворяван от нищото, ако резултатите от предишните му животи не остават свързани с по-късните му животи. Да, човекът изобщо не може да живее в други условия, освен в тези, които си е изградил в миналото. Също както животните, загубили зрителната си способност след миграцията си в пещерите на Кентъки, които не могат да живеят другояче в тези тъмни пространства. Чрез своето дело, чрез своето мигриране те са си изградили условията на своя по-късен живот. Една душа, която някога е била дейна, не се намира в последствие изолирана, тя е положила своята същност в делата си. И всичко, в което тя се превръща, е свързано отсега нататък с онова, което произлиза от нейните дела. Тази връзка на една душа с резултатите от нейните дела е владеещият в целия свят закон на кармата. Делата, станали съдба, са карма.
Поради това сънят е един хубав образ за смъртта, защото човекът по време на съня е избягал от арената, където го очаква неговата съдба. Докато спим, върху тази арена събитията продължават да се случват. Известно време ние не оказваме въздействие върху този процес. Въпреки това откриваме последствията от нашите дела и трябва да се свържем с тях. В действителност всяка сутрин нашата личност се въплъщава отново в света на нашите дела. Каквото е било отделено от нас през нощта, през деня сякаш е подготвено за нас.
Така е и с делата от нашите по-ранни превъплъщения. Резултатите от тях са включени в света, в който сме въплътени. Но те ни принадлежат така, както животът в пещерите принадлежи на животните, които чрез него са загубили своето зрение. Както тези животни могат да живеят, само ако отново открият средата, към която са се приспособили, така човешкият дух може да живее само в средата, която той сам си е сътворил чрез своите дела като подобаваща му.
Всяка сутрин човешкото тяло сякаш отново се одушевява. Естествената наука допуска, че в случая става нещо, което тя не може да разбере, ако си служи със законите, които е открила във физическия свят. Посочва се какво е казал за това естествоизпитателят Дю Боа-Реймон в речта си „Границите на природонаучното познание“: „Един поради някаква причина несъзнателен, например спящ без съновидения мозък, научно погледнато (Дю Боа-Реймон казва „астрономически“), не съдържа вече никаква тайна и научното познание може напълно да го дешифрира, наред с цялата човешка машина на останалото тяло с нейното дишане, сърдечна дейност, обмяна на вещества, топлина и т. н., чак до същността на материята и силата. Спящият без съновидения е напълно разбираем, като света, преди да е съществувало съзнание. Както обаче още с първия проблясък на съзнание светът е станал двойно по-неразбираем, така и спящият отново се изпълва с тайни при първия му все още неясен сънищен образ.“ Това не може и да бъде другояче. Защото това, което естествоизпитателят описва тук като спящ без съновидения, е онази част от човека, която се подчинява само на физическите закони. Ала в мига, в който отново се проявява душевното, влизат в сила законите на душевния живот. По време на сън човешкото тяло е подчинено на физическите закони. Човекът се пробужда и светлината на разумната дейност проблясва като искра в чисто физическото битие. Може да се каже напълно в смисъла на естествоизпитателя Дю Боа-Реймон, че спящото тяло може да се изследва отвсякъде и че душевното не може да бъде открито в него. Но това душевно продължава хода на разумните си дела оттам, откъдето го е прекъснало преди заспиването. Така човекът принадлежи – също за това наблюдение – на два свята. В единия той живее телесно и този телесен живот може да се разгледа според физическите закони. В другия той живее духовно-разумно и за този живот не можем да разберем нищо с помощта на физическите закони. Ако искаме да изучим единия живот, трябва да се придържаме към физическите закони на естествената наука. Но ако искаме да проумеем другия, трябва да се запознаем със законите на разумните дейности, каквито са например логиката, правото, икономиката, естетиката и т. н.
Спящото човешко тяло, което е подчинено само на физическите закони, никога не може да извърши нещо, което е подчинено на законите на разума. Но човешкият дух носи тези закони на разума във физическия свят. И доколкото ги носи в него, дотолкова той отново ще ги открие, когато след едно прекъсване отново свърже нишката на своята дейност.
Да останем още малко при образа на съня. Личността трябва да се свърже днес със своите дела от вчера, ако не желаем животът да се окаже безсмислен. Тя не би открила смисъл в него, ако не се чувства свързана с тези дела. Не бих могъл да възприема резултата от моята дейност от вчера, ако у мен не е останало нещо от тази дейност. Ако днес съм забравил всичко, което съм преживял вчера, щях да бъда един нов човек и не бих могъл да се свържа с нищо. Моята памет е тази, която прави възможна връзката с делата ми от вчера. Тази памет се свързва с последствията от дейността ми. Каквото в същинския смисъл спада към моя разумен живот, например логиката, днес е същото като вчера. То е приложимо също и за това, което не се е случило непременно вчера и все още никога не е попадало в моя кръгозор. Паметта свързва логическата ми дейност от вчера с тази от днес. Ако разглеждаме просто логиката, тогава бихме могли всяка сутрин да започваме един нов живот. Ала в паметта остава съхранено онова, което се свързва с нашата съдба.
Така на сутринта откривам себе си като едно троично същество. Откривам отново тялото си, което по време на моя сън се е подчинявало на физическите закони. Откривам пак себе си, човешкия си дух, който днес е същият като вчера и който днес притежава дара на разумната дейност като вчера. И накрая откривам съхранено в паметта всичко онова, което вчерашният ден, което моето цяло минало е направило от мен.
И така имаме един образ на троичното същество на човека. Във всяко ново прераждане човек се намира в един физически организъм, който се подчинява на законите на външната природа. И във всяко прераждане е същият човешки дух. Като такъв той представлява вечното в различните прераждания. Тяло и дух са две противоположности. Между тях трябва да има нещо по същия начин, както паметта стои между делата ми от вчера и тези от днес. И това е душата2. Тя запазва последствията от моите дела от по-ранни животи. Тя е причината духът в едно ново прераждане да се появи като онова, което предишните животи са направили от него. Така се свързват тяло, душа и дух. Вечен е духът; раждането и смъртта владеят в телесното според законите на физическия свят; двете заедно направляват душата, докато тя гради своята съдба с делата си.
За сравнението на душата с паметта можем също така да се позовем на съвременната естествена наука. През 1870 г. естествоизпитателят Евалд Херинг публикува едно изследване под заглавие: „За паметта като всеобща функция на организираната материя“. И Ернст Хекел приема възгледите на Херинг. В своя труд „За вълнообразното възникване на живи частици“ той казва следното: „В действителност всяко по-сериозно размишление ще ни убеди, че без да приемем наличието на една несъзнателна памет в живата материя, най-важните жизнени функции остават напълно неразбираеми. Способността за създаване на представи и изграждане на понятия, за мислене и осъзнаване, за упражняване и привикване, за изхранване и размножаване почива върху функцията на несъзнателната памет, чиято дейност е безкрайно по-важна, отколкото тази на съзнателната памет. Херинг с право казва, „че паметта е това, на което дължим почти всичко, което сме и което имаме.“ И сега Хекел се опитва да изведе процесите на унаследяването при живите същества от тази несъзнателна памет. Че същността на дъщерята е подобна на същността на майката, че от последната се наследяват някои особености, това трябва да се основава на несъзнателната памет, която в хода на размножаването пази спомена за предшестващите форми. Тук няма да изследваме доколко е научно това, което представят Херинг и Хекел. За целите, които преследваме, е важно, че естествоизпитателят се вижда принуден там, където става въпрос за нещо отвъд раждането и смъртта, където трябва да допусне нещо, което надживява смъртта, да приеме идеята за нещо безплътно, като си го представя подобно на паметта. Той прибягва към една свръхестествена сила там, където законите на физическата природа не достигат. Трябва да се има предвид, че когато тук се говори за паметта, става дума само за едно сравнение, за един образ. Не трябва да се смята, че под душа разбираме нещо, което е равнозначно на съзнателната памет. Също и в ежедневния живот не винаги е налице съзнателна памет, когато човек се осланя на преживявания от миналото. Плодовете от тези преживявания ние носим в себе си, дори когато не си спомняме съзнателно за преживяното. Кой си спомня всички подробности, когато се е учил да чете и пише? Да, кой изобщо би могъл да си припомни съзнателно всички тези подробности? Навикът например е един вид несъзнателна памет. Чрез сравнението с паметта само посочваме душевното, което се намира между тялото и духа и представлява посредник между вечното и онова, което се вплита като физическо в живота между раждането и смъртта.
Духът, който се превъплъщава, открива във физическия свят резултатите от действията си като своя съдба, а душата, която е свързана с него, посредничи за връзката му с тази съдба. Можем да попитаме: Как може духът да открие резултатите от своите дела, когато при своето превъплъщение се пренася в един напълно различен свят от този, в който е бил преди това? В основата на този въпрос се съдържа една много външна представа за съдбовните взаимовръзки. Когато се пренеса да живея от Европа в Америка, аз се озовавам в една напълно нова среда. Но въпреки това животът ми в Америка е напълно обособен от предишния ми живот в Европа. Ако в Европа съм бил механик, животът ми в Америка ще протече по-различно, отколкото ако съм бил банков служител. В първия случай ще бъда вероятно заобиколен от машини, във втория – от банкови книжа. Във всеки случай предишният ми живот определя моето обкръжение, той сякаш притегля от околния свят към себе си онези неща, които са му близки. Така е и с моята духовна душа (Geistseele). Тя се обгражда с онова, с което е била свързана по-рано. Сравнението на съня със смъртта не може да бъде противоречиво за никого, който е наясно, че си има работа именно само с едно сравнение. Че на сутринта откривам онова, което съм направил предишния ден, за това се грижи непосредственият ход на събитията. Че аз, когато се превъплъщавам, откривам една среда, която съответства на резултата от делата в предишния ми живот, за това се грижи родството на моята преродена духовна душа с нещата от тази среда.
Какво ме води в тази среда? Непосредствено качествата на моята духовна душа при новото въплъщаване. Но тези качества аз притежавам поради това, че делата на моя предишен живот са ги отпечатали в духовната ми душа. Тези дела са също така и истинската причина за това, защо съм се родил при определени условия. Каквото правя днес, ще бъде една от причините за това, защо ще се преродя при едни или други условия в един следващ живот. Така човек кове съдбата си. Тя изглежда неразбираема дотогава, докато отделният живот се разглежда сам за себе си и не се включва като част в поредицата следващи един след друг животи.
Може да се каже, че човек не може да срещне в живота си нищо, за което не е подготвил необходимите условия. Чрез познаване на закона за съдбата – кармата – става разбираемо защо „добрият трябва често да страда, а лошият – да е щастлив“. Тази мнима дисхармония в един живот изчезва, когато погледът се разпростре върху множество животи. Не трябва да разглежда законът на кармата толкова елементарно, както например прави един обикновен съдия или държавното правораздаване. Все едно да си представяме Бог като старец с бяла брада. Мнозина правят тази грешка. Именно противниците на идеята за кармата изхождат от такива погрешни предпоставки. Те се борят против представата, която сами приписват на познавачите на кармата, а не срещу онази, която имат тези познавачи.
В какво отношение към физическата среда влиза човекът в едно ново прераждане? Това отношение, от една страна, се обуславя от факта, че във времето между две прераждания той не е взимал участие във физическия свят; от друга страна, той е имал някакво развитие през този период. Става ясно, че в това развитие не може да се влее нищо от физическия свят, защото духовната душа се намира извън този физически свят. Всичко, което протича в нея, тя може да твори от самата себе си или, по-точно казано, от свръхсетивния свят. Докато по време на въплъщението е била оплетена във физическия фактически свят, след напускане на тялото на душата ѝ е отнето непосредственото влияние на този фактически свят. От него ѝ е останало единствено това, което ние сравнихме с паметта. Тази „памет“ се състои от две части. Тези части се разкриват, когато човек премисли с какво е допринесъл за нейното формиране. Духът е живял в тялото и чрез него е влязъл в отношение с физическия свят. Това отношение се изразява в това, че посредством тялото са се развили нагони, желания, страсти, които са били задоволявани чрез външни действия. Понеже човекът е телесен, той действа под влиянието на тези нагони, желания и страсти. И те имат двояко значение. От една страна, те оставят отпечатък върху външните деяния, които човекът извършва. От друга страна, те оформят неговия личен характер. Дейността, която извършвам, е следствие от моите желания; като личност представлявам това, което тези желания изразяват. Действието преминава във външния свят; желанията остават в моята душа, както представата – в моята памет. И както чрез всяко ново подобно впечатление се засилва образът на представата, така става и с желанията при всяко ново действие, което върша под тяхно влияние. Така в моята душа поради телесното ми битие живее един сбор от нагони, желания и страсти. Този сбор се обозначава като „тяло на желанията“ (kama rupa). Това „тяло на желанията“ е тясно свързано с физическото битие. Защото то се е изградило под влиянието на физическата телесност. От мига, когато духът вече не е въплътен, то не може да продължи своето оформяне. Духът трябва да се освободи от него, доколкото чрез него той е бил свързан с отделния физически живот. След физическия живот следва друг, в който това освобождение продължава. Можем да попитаме: Със смъртта не се ли унищожава това „тяло на желанията“? Отговорът е следният: Не. в степента, в която всеки миг от физическия живот желанието превишава задоволяването, желанието продължава да съществува, когато е престанала възможността за задоволяване. Само човек, който не желае абсолютно нищо от сетивния свят, няма никакво желание за задоволяване. Само лишеният от желания човек умира, без да задържи в духа си някакъв остатък от желания. А този остатък трябва да отзвучи до известна степен след смъртта. Състоянието на този отзвук се нарича „престой в областта на желанията“ (kamaloka). Лесно разбираемо е, че това състояние трябва да продължи толкова по-дълго, колкото повече човек се е чувствал свързан със сетивния живот.
Втората част от „паметта“ се формира по различен начин. Както желанията теглят духа към миналия живот, така тази друга част го насочва към бъдещето. Чрез своята дейност в тялото духът опознава света, към който принадлежи това тяло. Всяко ново усилие, всяко ново изживяване издига това негово опознаване. По правило човек прави нещо при повторен опит по-добре, отколкото първия път. Опитът, изживяването се запечатват в духа като едно издигане на неговите способности. Така действа нашата опитност върху нашето бъдеще и когато повече нямаме възможност да правим нови опитности, резултатът от тези опитности остава като „памет“. Ала върху нас не би могла да действа никаква опитност, ако нямаме способността да извличаме ползата от нея. Как възприемаме опита, какво съумяваме да направим от него – това определя значението му за нашето бъдеще. За Гьоте едно изживяване е било нещо по-различно, отколкото за неговия камериер; то е имало за единия едни последствия, а за другия – съвсем други. Какви способности ще си спечелим чрез едно изживяване зависи от духовната работа, която сме извършили във връзка с изживяването. Във всеки миг от своя живот аз имам в себе си един сбор от резултатите от моя опит. И този сбор изгражда основата за способностите, които в последствие могат да се проявят. Един такъв сбор от опитности притежава човешкият дух след напускане на тялото. Сега вече никаква телесна връзка не го свързва с физическото битие и откъснат от желанията, приковавали го към това физическо битие, му е останал плодът на неговия опит. А този плод е напълно освободен от непосредственото въздействие на миналия живот. Сега духът може да наблюдава само това, което се отнася до бъдещето. Така духът, след като е напуснал „областта на желанията“, е в такова състояние, в което пренася своите преживявания от предишния живот – предразположения, способности – като зародиши в бъдещето. Животът на духа в това състояние се обозначава като престой в „областта на блаженството“ (devachan). („Блаженство“ се нарича състоянието, при което се забравят всички грижи за миналото и сърцето бие само за бъдещето.) Става ясно, че това състояние като общо правило продължава толкова по-дълго, колкото по-големи изгледи е имало за усвояване на нови способности след смъртта. Разбира се, тук не става дума за това да се развият всички познания, които се отнасят до човешкия дух. Само трябва да се покаже как работи законът на кармата във физическия живот. Достатъчно е да се знае какво пренася духът от физическия живот в свръхсетивните състояния и какво отново ще донесе при едно ново въплъщение. Той носи превърналите се в качества на неговата същност резултати от преживяванията си в предишния си живот. За да се разбере значението на това, е достатъчно да си изясним този процес с помощта на един пример. Кант казва: „Две неща изпълват душата ми с постоянно нарастващ възторг и благоговение: звездното небе над мен и моралният закон в мен.“ Всеки здравомислещ ще признае, че звездното небе не е възникнало от нищото, а се е формирало постепенно. И Кант се е опитал през 1755 г. да обясни постепенното формиране на космоса в един от основополагащите си трудове. Човек обаче също така не може да възприеме факта за моралния закон без обяснение. Също и този морален закон не е възникнал от нищото. В началните превъплъщения, през които човекът е преминал, моралният закон не е говорил така, както е говорил в Кант. Примитивният човек действа напълно според желанията си. Той отнася преживяванията си, през които е преминал по този начин, в свръхсетивните състояния. Тук те се превръщат в по-висши способности. И при едно друго прераждане в него не действат просто желанията, те се ръководят и от действието на предишните преживявания. Затова са нужни много прераждания, докато в напълно отдадения на желанията си човек заговори рафинираният морален закон, който Кант означава като нещо, към което поглежда с такъв възторг, както към звездното небе.
Средата, в която човек се ражда в новото въплъщение, му предоставя резултатите от неговите дела като негова съдба. Той навлиза в тази среда със способностите, които си е изградил в свръхсетивните състояния от предишните преживявания. Затова неговите преживявания във физическия свят по правило ще стоят на толкова по-високо ниво, колкото по-често се е прераждал или колкото по-големи са били усилията му в предишните въплъщения. Затова пътуването на поклонника през превъплъщенията представлява едно развитие нагоре. Все по-голямо става богатството, което опитностите му събират в неговия дух. Така той посреща своята съдба все по-зрял. И така той се превръща все повече и повече в господар на своята съдба. Чрез своите преживявания той се учи да разбира законите на света, в които протичат тези негови опитности. Първоначално духът не се чувства както трябва в своето обкръжение. Той върви пипнешком в мрака. Но с всяко ново превъплъщение около него става все по-светло. Той придобива познание за законите на света. С други думи, той се изпълва с все по-голямо съзнание. Все по-маловажен става натискът на околния свят. Все повече духът съумява да се утвърди. Но дух, който се себеутвърждава, е свободен дух. Едно действие в ярката светлина на съзнанието е едно свободно действие. (Същността на свободния човешки дух се опитах да представя в моята „Философия на свободата“, Берлин, 1893 г.) Пълната свобода на човешкия дух е идеалът на неговото развитие. Не можем да питаме дали човекът е свободен или не. Философите, които поставят въпроса за свободата по този начин, не могат никога да достигнат до някаква ясна мисъл относно този проблем. Защото човекът в сегашното си състояние не е нито свободен, нито несвободен. Той се намира по пътя към свободата. Отчасти той е свободен, отчасти – не. Той е свободен в степента, в която е придобил познание, съзнание за световните взаимовръзки. Фактът, че нашата съдба, нашата карма ни се представя под формата на една безусловна необходимост, не е пречка за нашата свобода. Защото когато действаме, ние посрещаме съдбата си в степента на независимост, която сме си спечелили. Не е съдбата, която действа, а ние сме тези, които действат съобразно законите на тази съдба.
Когато запаля една кибритена клечка, се получава огън според безусловни закони. Но първо аз съм привел тези закони в действие. Точно така аз мога да извърша едно действие в смисъла на безусловните закони на моята карма. Ала аз съм този, който привежда тези закони в действие. Чрез извършеното от мен дело се образува нова карма, така както огънят гори според безусловните природни закони, след като съм го запалил.
С това се разсейва и едно друго съмнение, което може да обземе някого във връзка с действието на кармичния закон. Би могло да се каже: Щом кармата е един безусловен закон, тогава е безсмислено да се помага на някого. Защото онова, което го засяга, е последствие от неговата карма и представлява една абсолютна необходимост. Разбира се, аз не мога да отменя последствията на съдбата, която един човешки дух си е изградил в предишни превъплъщения. Но тук става дума за това как той се оправя с тази съдба и каква нова съдба си изгражда под въздействието на старата. Ако му помогна, бих спомогнал за това с делата си той да придаде един благоприятен обрат на своята съдба. Ако не му помогна, е възможно да се случи обратното. Във всеки случай се касае за това, дали моята помощ е мъдра или не.
Едно по-висше развитие на човешкия дух означава неговото напредване през нови прераждания. Това по-висше развитие се изразява в това, че светът, в който стават преражданията, бива разбиран все по-добре от духа. На този свят принадлежат и самите прераждания. Във връзка с тях духът се придвижва от състояния на по-малка съзнателност към състояния на по-голяма такава. По пътя на развитието се намира моментът, в който духът ще може да погледне назад в пълно съзнание към своите превъплъщения. Това е една представа, с която човек лесно може да се пошегува. Ала който прави това, няма никаква представа от тези истини. Шегата, както и критиката, лежи като дракон пред портата на светостта. Защото за истини, чието осъществяване за човека се намира в бъдещето, от само себе си се разбира, че той няма да ги открие като факти в настоящето. Има само един път, за да се убедим в тяхната истинност, и той е в усилията, които трябва да се направят, за да се постигне тази действителност.
Уникални посетители: 1244