Има хора, които признават за „големи“ автори, само известните. Има други, които търсят наистина само стойностното. Настоящото представяне ще намери път и към сгодените за суетата, и към ценителите на словото, защото творецът Ани Илков е не само известен и талантлив, но и достатъчно смирен, за да заяви: „Аз не правя нищо особено… ТО идва отнякъде и се мъча да не преча.“
ТО – вдъхновението. Божественото озарение. Дуендето.
Открива му се в най-чист вид, вероятно, поради тази изключителна скромност. И поради отвореното му сърце – помогнал е на много „младоци“ в литературата.
Друг е въпросът кои от тях биха му казали: „Благодарим ти, учителю!“
Въпреки разочарованията, момчето от с. Ружинци, Видинско, знае, че съпричастието е най-хармоничното общуване със света, а творчеството – най-адекватната връзка с Бога.
Ако трябва да викнем на помощ статистиката, тя ще ни каже:

Това, последното, го е признал пред читателите в най-новата си книга „Сънувачи“ – избрано от избраното. /Издателско ателие Аб, 2016/
Достатъчни условия да го приемем като явление в българската литература. Но най-важното условие – стиховете, които ще прочетете по-долу.