На срещата бяха прочетени стиховете Козел, Края на света, Музи, Късна есен, Каменни въглища и Първата нощ от стихосбирката Сънувачи.

Много точни наблюдения. Припомнянето на д-р Кръстев също е уместно. Но ще ти кажа как се прави конкретно. Ако си решил да помогнеш на млад човек, защото харесваш как пише трябва да убедиш редакторите на „Литературен вестник“, че си струва да го публикуват, което не е трудно, понеже вестникът е организиран като трибуна на младите открай време. По-трудно е човекът, когото си харесал да бъде публикуван в новото и изключително интересно като платформа списание „Гранта“, както и в списание „Страница“, която се изгради солидно във времето, откакто и аз бях за кратко член на редколегията.
Очевидно става дума за работа, която обаче се върши идеалистично. С други думи, трябва добре да си преценил дали си струва усилието. Аз нямам основания за никакви съжаления. Тези на които съм помагал, водят и без това оскъдната българска литература днес (каквото и да значи това!); надявам се че на тези на които помагам сега ще се падне същото бъдеще. Ако въобще има бъдеще – в което се съмнявам.

Във всичко са различни. Вие бяхте съзнателно умерени – и политически, и социално (никой от вас не пие, не пуши и прочее!), бяхте и още сте теоретически радикални и бързо се академизирахте. Новите млади са несъзнателно политизирани, социално радикални, атеоретични и по правило антиакадемични. Най-голямата ваша грешка като поколение беше и е, че си останахте сляпо фасцинирани от и всеядни към литературния мейнстрим ли, истаблишмънт ли и тази поколенческа ваша грешка не бива да ви се прощава. Вие така и не разбрахте, че теоретическата „хуманитария“ (vague french theories) в крайна сметка е една голяма глупост. Повечето от вас остаряха рано.
Мисля, че нищо от изброеното не заплашва „новите млади“. Те правят литература, от която боли и не знаят смисъла на думата „постмодернизъм“.

Със своя радикален песимизъм и в същото време с едно запазване на присъствие на духа. Но да се разберем, за мен понятието за литература потъва и нека тогава говорим „романтически“, да наричаме определен тип словесност – „поезия“. Знамето на поезията е черно. От четири века е такова; Уелбек нарича това „метафизическа мутация“, Карл Шмит първи улавя взривовете, до които този процес води и т.н… В провинцията на българската литература и въобще в провинцията на българската мисъл това не се разбира. Там са се настанили някакви „дъновисти„ , „толстоисти“, оптимисти, меланхолизирани комунисти – те колят и бесят. Дъновисти (и толстоисти), които колят и бесят. Как това може да се понесе?

Курсовете са реално отворени – в нашата магистърска програма се записват напоследък все повече юристи (сигурно, за да се скрият от срама да си юрист в България, знам ли…); курсовете са по периферията на академичното, приличат малко на литературни салони, малко на майсторски класове. Писането има занаятчийска страна и тя може криво-ляво да се преподава, но не знам дали си виждал как растат ушите на студент, когото си похвалил за добре написана творба, значи ето това пък е предаване на вдъхновение.

По наше време вестникът стана платформа на младите (тогава това бяхте вие). Но не забравяй, че вестникът беше силно политизиран, естетически радикален и поради тези причини много четен. Ако е имало нещо като малка литературна „революция“ нашият вестник я изнесе на гърба си. По политически причини малко по-късно се разпадна и нашият весело-анархистичен екип. Тогава успях да наложа идването на всеизвестните днес четиримца (още студенти!) във вестника. Ако беше до мен аз щях да ги оставя съвсем самички, но не стана така, което и до днес считам за грешка. Тъй или иначе, повечето от нас се оттеглиха, базовото лице на вестника уж се запази (и до днес е младежка трибуна), но с времето вестникът се превърна в залъгалка на празно естетстващи групички от хора, ставаше все по-случаен и абсолютно аполитичен, а накрая и напълно продиша праха на литературния мейнстрим.
Местата, където „новите млади“ намериха приветливо отношение са списание „Гранта“ списание „Страница“. От петнайсетината автори, които издадохме в поредицата „Нова поезия и проза“ към издателството на Софийския университет (една прекрасна идея на директора Димитър Радичков, чрез която на практика ще проверим и ще докажем идването на „новата вълна“), та от тези издадени автори мнозина са публикували в списание „Страница“, в „Литературен вестник“ и в списание „Гранта“.

Борисе, то вече почти няма такова нещо като „литература“ и затова няма как да се „навлезе“; (това, което наричам мейнстрим описва пресъхналото речно корито на едно отсъствие). Ето какво има: все по-настойчиво жужене на популярни блогъри, които оценяват – смея да мисля – читателски, по „любов“. Как тогава да говорим за „литература“, когато критическата инстанция е в полуразпад? В този смисъл как се става писател с първа, втора и последващи книги аз май вече не знам, тъй като нещата се променят буквално пред очите ни.

„Български месечник“ нямаше добра съдба, но ако се появи студент с писателски намерения към Петър Берон, то днес той би бил много, много странен студент. Не се е появил. Истината е, че нещо като ранна зрялост съм наблюдавал при вас, когато бяхте млади, сега не е така. По начина по който пишат днес, младите са антиакадемични. В светлината на казаното дотук, аз не разбирам ролята на университетите извън света на една „духовна практика“, която крепи обществото, тоест за мен те са в понятието за политическо, както го разбира Карл Шмит. Така общо като се каже – и се виждат страшните български липси и голямата българска обществена превзетост, която е второто лице на тукашната простотия.
Е, все пак, издателството на Софийския университет рискува да опита нещо ново.

Аз съм мързелив. Младите – първо вие, сега и „новите млади“ – ме изваждат за известно време от меланхолията, после пак „умирам“.