Съществува една ефирна граница между прагматичния живот и света на въжделенията. За чувствителните души, тази тънка граница е територията, в която те посаждат своите вдъхновения, копнежи, своите „други“ реалности. Реколтата от тези „посадки“ дава качествено новото „трето“. И това трето е творческия плод на духа.
В настоящата книга, писмата, пропътували краткото разстояние между сърцата на Иван Вазов и Евгения Марс, са онази посадка, която неминуемо щедро ражда в техните литературни творби.
За чистотата на порива е излишно да се коментира – тя личи във всеки ред – достатъчна е дума, споделено мълчание пред чаша чай, или разходка в Борисовата градина, и вдъхновението осенява писателската душа.
Чистота, достигаща святост. Защото безсмъртната любима на трубадурите не е била фриволната девойка, която може да бъде „консумирана“ в някоя топла нощ, а идеализираната – недостъпна, вечно бленувана, издигната до висотата на икона, жена.
Какво друго е любовта на твореца, ако не трубадурски блян?! Неутолим, поради своята нематериалност и в същото време подхранван от всяка сполучлива творба.
Творческите пътища на Иван Вазов и Евгения Марс минават през въжделението и се срещат там, където Словото създава нова реалност. В нея нежността, човечността и постоянното вдъхновение детронират дребните насъщни нужди.
Поради това ще пребъдат във времето!