Те с ангелски криле сега летят,
но аз ги нося в своите зеници:
сече дърва на двора моя брат,
а майка ми замесва за мекици.

Белеят некролози. Гроб до гроб.
И мъката в сърцето зъб е впила,
но баба пак вари в гърнето боб,
а дядо впряга черната кобила.

Дали си в дрипи, или в скъп костюм –
живота си не можеш да пресрочиш.
От снимките на прашния албум
с баща ми се познаваме задочно.

Смъртта не различава млад и стар…
Без дим осъмват селските комини,
че не един ли скъп за мен другар
прибързано от този свят замина.

Но щом черешата ще върже плод
и сок на гроздето лозата влива,
то всяка светла памет е живот
и мъртвите от мен не си отиват.

Дядо ми цилиндър не е носил,
нито фрак от черен шевиот.
Богу не досаждаше с въпроси
що е доблест, чест и патриот.

Че не е герой, му беше ясно.
Верен син на своята страна –
носеше на рамото си дясно
белег от Световната война.

Ордените бе повил прилежно –
бебета във стари пелени,
и разказваше почти небрежно
как е оцелял в онези дни…

Другото бе проста селска проза,
смесица от вар и камък син –
кротка като старото му лозе,
тежка като бъчвите с пелин.

Шумните аплаузи остават
за онези – с неранена лой,
но земята моя оцелява
с кръста на бемълвния герой.

Надявам се, че в мир почиваш, мамо,
загърбила житейските угрози.
Небето, както виждам, е голямо…
Дали и там сади баща ми лозе?

В мен мъката не спира и ме пари,
но ти почивай в мир, почивай, мила.
Остане ли пък бате без цигари,
в престилката си, знам, пакет си скрила.

Навярно бели облаци напридаш,
усукваш тънката небесна прежда,
кълбетата грижовно в кош събираш
и може би надолу все поглеждаш…

Не гледай с този тъжен поглед, мамo,
за живите не трябва да се жали.
Ръката ти лежи на мойто рамо
и в дни горчиви с нежност пак ме гали.

… сега почивай, край небето няма…
Светът познава хиляди светици.
Но аз сред всички тях ще видя само
най-святата – плете за мен терлици.

Като козе мляко, прясно издоено,
в калайдисано котле от февруари,
зимата е в бяла рокля пременена –
време за легенди, вино и другари.

Зимата е с вкус на пушек от огнище,
плетени чорапи, шал от бяла вълна…
Луднал снеговеят, боровете нищи
и луната е като жълтица пълна.

Нишка от сърцето зимата заприда,
родовата памет и любови късни.
Мога в часове такива пак да видя
пред икона стара баба как се кръсти.

Как сланината на тънко дядо реже
върху чвореста дъска от бук скроена…
Зимата заплита от снежинки мрежа
и завива се нея клоните на клена.

Зимата коси от скреж навън замята,
ала дарбата човешка иде свише
и стопанката добра на планината
стих за мен на бяла пряспа ще напише.

В съмнения дантелената нощ
разпъваме с псувни и със закани
с една непрекипяла дива мощ,
която помнят селските казани.

Какви казани бяха! – чист бакър,
и място, дето муза не припарва.
Омиташе се всеки зъл кахър,
щом лъхнеше на джибри и цигари.

Разчупеният хляб и пресен лук
не будеха погнуса и капризи.
Забивахме се в дните като плуг,
раздали се до втората си риза.

Сега ехтят псувни сред сив панел,
нарочили живота в кражба стара,
че не един любим ни е отнел
и мъката като първак ни пари.

Под сключените вежди в таен знак
несбъднатото щастие кротува…
Какво, че ни очаква сетен влак –
той всеки градус в гърлото си струва!

Животът е изящен, вещ резбар –
дълбае сухи бръчки по лицето.
От този калпав свят е – знам! – по-стар
стремежът ни да литнем към небето.

Но не с крила, слепени с восък мек,
обречени под слънцето на гибел.
Мечтатели в отвора на геврек,
земята всички до един прибира.

Като гадател и пророк брадат
умът все търси петата посока.
Ръцете за разпятие растат,
а не да ни издигат нависоко.

Нима се сеща някой в късен час,
че не крила за полет са потребни?
Обяздиш ли с перото си Пегас –
ти облаци ще решиш с дървен гребен.

И аз летя над себе си с очи,
размахал с хъс крилатата си мисъл.
Когато на земята загорчи –
разбирам, че за полет съм орисан!

Обратна тяга, втора клапа –
вървя по трънена пътека.
На бурята в окото сляпо
видях съдбата си нелека.

Корав циник, с мазоли груби –
с един каскет имáне кретам.
В тълпата всеки вик се губи
или осъмва в пет куплета.

При мене вечер Бог не слиза –
навикано от всички куче,
и пея в тънката си риза
от ъгъла на свойта участ.

Под сянката на гарван черен,
към чужд уют не се нагаждам.
Животът е добре премерен –
кило белѝна, шепа сажди.

По описа на тези срички
написаното няма смисъл.
Живянато делих със всички,
каквото не живях – написах.