Искам в ябълков сън да потъна,
далеч от гробищната врява.
Искам да заспя съня на онова дете,
което искаше сърцето си да прободе насред морето.

Не искам все да ми повтарят, че мъртвите
не губят кръв;
че гниеща, устата още за вода жадува.
Не искам и да знам какви страдания ще причини
тревата,
нито луната със устата змийска,
зинала преди зората.

Искам да заспя за миг,
за миг, минута или век;
но нека всички знаят, че не съм умрял;
че имам в устните си златен впряг,
че малкият приятел съм на западния вятър;
че на сълзите си съм сянката огромна.

Покрий ме призори с платнище,
че ще ме нажежи с пълчища мравки,
обущата ми намокри с вода студена,
за да се плъзне скорпионското й жило в мене.

Понеже искам в ябълков сън да потъна,
за да науча оня плач, очистващ от земята;
понеже искам да живея с онова дете от мрака,
което искаше сърцето си да прободе насред морето.

Над Париж луната
е на цвят лилава,
в градовете мъртви
цяла пожълтява.

Имат си луна зелена
всичките легенди.
Лунна паяжина
от стъкла сломени.
Над пустините изгрява
дълбока и кървяща.

Ала луната бяла,
наистина луната,
свети само в тихи
гробища в селата.

Оставихте ме върху цвете
сред вода, ридаеща от мрак!

Плачът, на който се научих,
полекичка се състари
и опашчица повлече
от въздишки и сълзи.

Как да бутна без ръчички
портата на Светлината?
Детенце друго за весла ги взе
лодката си с тях да кара.

Тъй спокойно бях заспало.
Кой се вмъкна във съня ми?
А на майка ми косата
вече цяла побеляла.

Оставихте ме върху цвете
сред вода, ридаеща от мрак!

Носят го повит в савана
мойта палма с мойте олеандри.
На двадесет и седми август
прободе го кама от злато.
Да сторим кръст. И да потеглим!
Беше смугъл и горчеше.
Съседки, в медната гарафа
сипете ледна лимонада.
Кръст. И никой да не плаче.
Амарго ми е на луната.