Допрях края на изгрева –
времето, паметта – изгубени.
Скрит зад стената,
продължавам да играя –
понякога пред публика.

Някой дръпна завесата –
не разбирам тази роля.
Сенките чертаят
прашните пространства
пълни със звуците
на изгладнялата история.

Пиесата е реалистична,
подпира вярата,
дращи болката.
Кръвта дрогира жаждата…

Миражи от протегнати ръце…
Белият букет,
догонва образа…

Между всички, ти –
изгърмя от фунията на ушите си.
Искаше да чуеш,
че не се страхуваш,
че светът повръща историята,
дремеща в игривите желания.

Бях оплетен от гласове,
говорих чрез тези звуци
на многото избраници.

Екранът проектираше
марша на играчите…

Децата се радват
на пясъчните мостове.
Разгонено време –
за чакащите да играят…

Мъдростта,
благовестна притча…

Заковах плътта си –
кожата.
Главата ми –
хралупа на страхове.

Времето е заснето…

Кръстен съм
във водите на времето,
живея без думите на образа…

Сляпата смърт,
сянка на безлистните дървета.

– Къде си ти, моя сестрице,
жена и майка…

В сенките на дните –
дърветата стари,
цедилка на лъчи
от сумрака небесен.

Мислите ми –
стъпки…

Черни дървета
кръстосват клони –
смълчана стена…

Сняг – ситен.
Играта – бездънна тъга.
Страхът –
утаена надежда.

Душата ми –
мълчалива бездна
на безкраен звук.

Запалвам светлина –
нежна мъгла
допира устните ми…

Тракащите пръсти
изчукваха натрапчиво минутите –
закуската затопли закъснялата сутрин.
Слязох и потърсих птицата –
хоризонтът повдигаше криле,
летеше, разкъсвайки миналото:
късогледа следа
върху дланта на живота…
Стъпалата преброиха стъпките –
птицата кълвеше.

Влакът за някъде тръгваше –
качвах се, и пак се качвах,
слизах и пак се качвах…

Прозорецът на купето:
разпилени истории между две спирки.
По памет нарисувах птицата,
изкълваните думи отново измислих…

Белязан със знака
на бледата сянка
отново изгубих деня.

История от няколко часа…
Гротеска на изхабената плът,
умора на сляпата ми воля.

Нарисувах картина на дните
в издълбаната мокра пръст.
Червей проби земята,
червен като пулсираща вена.

Наранявах с четка съвестта
на белите платна.
–Къде е хоризонтът на огряната ми мисъл?…