|
ГАЛЕРИЯ НА ДУМИТЕ
|
Голи са без книги народите, голи са безкнижните души, ненапоявани от Божия дъжд на буквите.
Св. Константин-Кирил Философ
|
|
ГАЛЕРИЯ НА ДУМИТЕ
|
Голи са без книги народите, голи са безкнижните души, ненапоявани от Божия дъжд на буквите.
Св. Константин-Кирил Философ
|
Ние, хората, имаме невероятната дарба да запомняме образи, звуци, аромати, гласове, места по земята… благодарение на която можем да възпроизвеждаме в съзнанието си отдавна отминали, каточе ли забравени, събития. Така се случва сега, с мен, опитвайки да правя малък портрет на големия Никола Гюзелев. Който, за съжаление не можа да достигне патриаршеските 80 години. Оказа се, че впечатления – от и за Гюзелев – имам немалко, но избирам само три.
Първи спомен- 1970 година, месец август, турне на Софийската опера в Белгия и Холандия
.
За мен всичко е екстремно ново, изживявам първото си турне с Операта и то на Запад. Постановките, които Софийската опера представяше са „Борис Годунов” и „Хованщина”.
Ето какъв съм запомнила Гюзелев от 1970 – елегантен, строен, с очила и с цигара (вносна!) в красивите си, артистични ръце. Много забавно разказваще истории, предимно случки от сцената – свои и за други артисти; беше шегаджия, ама понякога шегичките му биваха и соленички. На сцената – в Борис Годунов или Досифей, обаче беше съвсем друг, преобразяваше се, завладяваше с глас и игра. Огромно впечатление ми направи в ролята на Борис. Учудваща бе тази трансформация на младия и привидно безметежно живеещ артист, в изтерзания от съвестта си владетел. И контрастите, които постигаше, и зрелостта на интерпретацията му бяха много внушителни, разтърсващи.
Спомен втори – пак от началото на 70-те години
От едно списание ми поръчаха да напиша за Гюзелев и аз му поисках среща. Състоя се в новия му дом – огромен, за нашите тогавашни соцпредстави, апартамент, в началото на Цариградско шосе, из който с гордост ме разведоха с Румяна, съпругата му, с която вече имаха две красиви момчета- Ясен и Чочо-Чавдар. Дълго разговаряхме за началото на кариерата му, но и за бъдещето..
Трети спомен -1996 година, записи за музикална къща „Гега Ню”
С г-жа Юлиана Маринова ( Управител-менажер на „Гега Ню”) отиваме в дома на Гюзелев в Бояна, за да уточняваме предстоящият му юбилеен компакт диск. Още в началото той заяви, че е избрал 17 арии от своя репртоар. Цифрата – това е денят на раждането му (месецът е август, годината – 1936). Решил е да отбележи по-оригинално годишнината си. После се появи дискът посветен на 60 годишнината на Никола Гюзелев – всъщност малка антология от басови арии, великолепно записни.
Пак се връщам към този епизод. Колю пожела да ни покаже домът си, с който много се гордееше. А и аз при всяко идване в тази артистична къща откривах по нещо ново – сега ме въодушевиха новите му платна, а в кабинета, оборудван с отлична професионална апаратура, послушахме негови записи. Пуши (все още), шегува се – също както в първия ми спомен. Показва ни снимки и на красавицата Адриана-Ади, третото му дете, което беше няколкомесечно бебе в кенгурото на Анна Мария, когато дойдоха на едно турне на Операта в Париж. Много се гордее и с успехите на синовете си – художници. Единият от тях- Ясен Гюзелев е всред първенците в света на детската илюстрация. Радваха го и постиженията на Чавдар, роден 1961 година, когато баща му е приет за стажант- артист в Софийската опера, когато започва оперната си кариера. И дъщеря му Адриана (1985) – от брака с балерината-поетеса Анна Мария Петрова, е отгледана и образована в Италия, също избра да се върне в родината си, където се реализира успешно.
Щрихи от творческия път
Преди доста години публикувах разговор с Гюзелев за рубриката „Моят учител в изкуството” на списание „Отечество” , в който подробно разказва как е запял:”…Бях на 15 години. Всъщност, току що започвах шестнайсетте. Вече не дете, още не мъж. Имах хубав глас и музикалност….Августовски следобед в Дряново, рисувах на балкона. Изведнъж, в дремливата тишина се разнася един глас, носи се, лее се… Говорителят съобщи: ”Чухте монолот на Борис от операта „Борис Годунов” на Мусоргски. Изпълни Косовски”. Бях очарован, смаян… Първата опера на която ме заведоха (в София – бел. моя) беше „Борис Годунов” – в Народния театър, и с Христо Бръмаров. След това бях на „Княз Игор”, на „Иван Сусанин”… И оттогава не изпусках спектакъл на Бръмбаров. За мен това беще моделът….. Модел на глас, на постановка, на артист.”
Въпреки че обожава Бръмбаров, пеенето и музиката, Гюзелев кандидатства в Художествената академия и е приет – рисуване. Какво чудно, че е роден с два таланта – нали хилядолетия наред изкуството е синкретично?!
Три пъти
съдбата пресича пътя на Гюзелев с неговия кумир. Първият път един приятел го завежда при професор Христо Бръмбаров. Той е готов да го подготви за Академията, но Никола му признава, че е решил да учи рисуване. Вторият път отива по собствено желание и вече с намерение да взема уроци, но сега пък Бръмбаров му отказва делкатно, под претекст че е много ангажиран. Но, оставя открехната вратата – иска от време на време да го чува и съветва. Гюзелев е в първи курс, когато кандидатства и го приемат за хорист в Студентския академичен хор – люпилня на певци. Много скоро диригентът Ангел Манолов започва да му възлага и сола, което създава популярност на самодееца. Тогава, в живота му се появява проф. Илия Йосифов, с когото не работи системно, но очевидно е развивал гласа му, защото в последната година от следването го готви за конкурси. С младежка самонадеяност Гюзелев се явява на прослушвания за допускане до големите вокални конкурси в Женева и „Пражка пролет”. И не само това, ей тъй, като на шега се представя и на Хорст Щайн, който подбира певци за Берлинската Щатсопера. Големият и много опитен диригент веднага му предлага договор и голяма заплата. Никола приема.
Третата среща с Христо Бръмбаров преобръща изцяло живота му. Професорът решително отсича:”С теб започваме да работим!”. ”…Накара ме да се откажа и от Ансамбъла на МВР, и от Художествената Академия. Междувременно развалих договора, но от Берлин вдигнаха голяма пара, – обяснява певецът този повратен момент – ала вече бях твъд и категоричен, че ще правя това, което Бръмбаров казва.”
Знаменателната година
Всичко определящо по-нататъшното развитие на певеца се случва през 1960, когато Гюзелев сключва брак с Румяна, но трябва и да готви дипломната си работа, и да започне сериозна и активна подготовка в новооснованата от Бръмбаров Студия за вокалисти. След кратка подготовка, през 1960 година, Никола Гюзелев е назначен в Софийската опера. В заповедта с подреждането на изпълнителите той е петият на ролята (първи е Николай Гяуров), и репетира само когато другите са ангажирани. Но, на премиерата пее…. непознатият Никола Гюзелев. Редом с Юлия Винер, Катя Попова, Никола Николов.
За някои от ролите на Гюзелев
Никола Гюзелев притежаваше богат, красив, истински белкантов глас, с велколепен тембър (това вече е Божията дарба!). Известният френски критик Жак Лоншан го описва така,: „Гласът на Гюзелев е удивителен! Глас, чийто тембър се раздипля в съзвездие от скъпоценни камъни.” (1971 г.). Да, в този глас имаше и мощ, и енергия, и неповторимо излъчване, и емоция; певецът беше истински майстор-виртуоз в умението си да постига огромно разнообразие от нюанси.
Досифей е измежду първите роли, които подготвя в Софийската опера. Постановката е на забележителния руски режисьор Борис Покровски (средата на 60-те години на м.в.), и е една от най-важните в историята на театъра. Винаги оценявана високо от чуждестранната критика, винаги привлекателна за певците, особено за баси и баритони, каквито е последните десетилетия на миналия век имаше в изобилие..
Досифей на Гюзелев беше фанатик, но и човек, който си признава че познава любовта и радостите на светския живот. Той спори, издига глас, заплашва, заповядва, но може да бъде и нежен, изпълнен със състрадание (към Марфа). В забележителната сцена на заговора, Гюзелев беше неподражаем в „словото” си, излъчваше толкова много енергия, духовна сила. Суперлативите не се пестяха, Гюзелев превърна този руски герой в модел за бъдещите изпълнители, така както Шаляпин ни е завещал Борис Годунов, Мелничарят, Мефистофел, Дон Базилио…
За Гюзелев неизменно се пише като за „най-големият, първият бас на трупата”,”световен певец”, възхищават се на „гласа със скъпоценен тембър, сигурна окръгленост на звука и лекота във високия регистър” (най-големият мадридски вестник „АBC”). Виенският „Ди Пресе”(1975) констатира: „Като Досифей, Гюзелев се нарежда непосредствено до Големите (ДО!, а не СЛЕД!) баси в света – Борис Христов и Николай Гяуров”.Има още много, много и все толкова възторжени и високи оценки. Самият артист споделя:”Спомням си, че Покровски оцени в мен това съчетание на певец и актьор, мислещия човек. Обичам много своя Досифей, за мен той е най-руският образ.”
И вокално, и с цялото си тяло, с пластиката си, Досифей -Гюзелев излъчваше достолепие, непобедима вяра и сила, той бе истинският водител към пречистването и подвига в името на вярата. Много руски музиканти оценяваха високо художествените достойнства на неговите изпълнения. Сам певецът с гордост разказваше и за работата си с Покровски, и с Тарковски, и за думите на диригента Генадий Рождественски, който казва „няма да се роди втори такъв Досифей!”
В една собствена статистика артистът е изброил 36 оперни театри в които е пял крал Филип II. Започва се с Виенската Щатсопера и Парижката опера и се стига до Миланската скала, Болшой театър, Берлинската опера. С тази роля става лауреат на Международния оперен конкурс в София (1962) и дебютира през 1970 в Скалата. Филип II на Гюзелев беше много внушителен, богато нюансиран. Още с първата си поява на сцената той излъчваще мощ, но и трагичност – особено в мащабния дует с Маркиз Поза. Забележителен крал! Признавам си, и до сега ми е много трудно да се отдалеча от неговия Филип, да приема безрезервно, изцяло, „новите” изпълнители.
През 1972 година бе поставена„Зографът Захарий” от М. Големинов, който бе избрал Гюзелев за протагониста. Беше събитие и създаването, и представянето на тази творба. След забележителния моноспектакъл на Спас Джонев – „Легенда за греховната любов на зографа Захарий” от Павел Спасов, в Операта е появи още един Зограф – и то хем пеещ, хем истински художник. Монолозите на Захарий блестяха в цялата звукова красотата на неговия бас, специфичните големиновски мелодични линии – изведени пластично, биваха изпяти емоционално. Забележителен беше и дуетът им с другия голям в Операта – баритонът Стоян Попов. Пиршество от страхотни гласове и актьори, което вълнуваше, наелектризираше публиката.
А финалът оставям на Никола Гюзелев, за когото, съзнавам, много малко можах да разкажа: „Изкуството ни е силно със страстите, но същевременно изолирано, елитарно. Затваря ни в кула от слонова кост. В друг свят и измерение. Слава Богу, в годините съм принадлежал към кулата. Въпреки мърсотията, пречките, хотелите, прашните сцени…Много проза имаше в живота ми. В спектакъла обаче се потапяш в друг свят. Не оставаш непрекъснато в калта…”