Втората половина на 50-те и началото на 60-те години от 19 век са знаменателни за жизнения и творчески път на последния от великите романтици- Йоханес Брамс. Житейският път приключват много от любимите му хора, като най-голям отпечатък оставя смъртта на Роберт Шуман и малко по-късно- на любимата му майка.
Композиторът започва да обмисля създаването на заупокойна меса, която да носи типичните белези на зрелия романтизъм, при който каноничният латински текст се заменя с немския, а музикалният колорит се отърсва от ужаса за смъртта, като носи философската мъдрост на просветлението от преминаването на душата към по-добрия и светъл мир. Тази трактовка присъства дори в българската музика, пък макар и доста по-късно. Гениалната песен „Смърт“ от Димитър Ненов, по текст на Димчо Дебелянов отправя посланието на вечността, в която няма болка и страдание, а друг тип живот, който е прозрение на призваните.
Своеобраза подготовка на този тип музикални чувства е и триото оп.40 за пиано, цигулка и валдхорна, чиято трета, бавна част, предусеща бавната и смазваща с мащабността си втора част във форма на сарабанда от композирания в продължение на няколко години Немски Реквием.
Премиерата на творбата не е посрещната веднага радушно, но след композиционна преработка среща своя триумф в катедралата в Бремен през 1869г.
Интересното е, че композиторът не е имал за цел да композира „Немски“ реквием, а по-скоро човешки. В текста присъстват облагородяващи и успокояващи думи- „Искам да ви утеша, както утешава майка“, които освен че имат директна връзка с осиротялата душа на автора, създават настроение на топлина и вътрешно спокойствие, а бавно разтилащите се възходящи последования в оркестъра, сменят неусетно и естествено мажор и минор, като два малки детайла на единен образ.
Да се пристъпи към сценичното пресъздаване на подобно величествено произведение и то на автор, който е майстор на плавната и логична конструкция на музикалната форма е отговорна задача за целия огромен творчески ансамбъл от оркестър, хор и солисти, под вещото ръководство на обединяващия всички функции диригент.
За пореден път, симфоничният оркестър и хорът на БНР доказаха, че са изпълнители от най-висока класа, които притежават инструменталните и вокални умения за пресъздаване на тази велика музика. Интерпретацията им беше напълно в духа на немския романтизъм, в който балансирано се съчетават стройната и неподатлива на случайности чувствителност, емоционално обагрена с интимност и носталгична лирика. Сменящи се настроения, които естествено се вписват в майсторски одухотворената музика на Брамс, музика носеща истинска чистота и спокойствие.
Диригентът Григор Паликаров, на когото се е паднала честта да ръководи това значимо музикално събитие доказа, че е от музикантите у нас с най-широко репертоарно амплоа. Еднакво успешно вплита доказано високите си диригентски умения в оперната и симфонична литература, с гъвкавост и леснина акомпанира най-изявените имена сред родния и световен изпълнителски небосклон, като не са му чужди и някои изяви в така пробиващия си напоследък „кросовър“ стил.
Със същата професионална сериозност пристъпва Паликаров и към познанието, което се изисква за философска и религиозна творба като Немски Реквием. Диригентът Паликаров не само успява да спои звуково сложната като архитектоника партитура, да разположи логично времевите релации между отделните части и вътрешни епизоди, да създаде темпов комфорт за вокалните партии (на хор и солисти), но най-важното- да успее да задържи интереса на публиката, която следеше със затаен дъх всеки детайл от дългата над 70 минути творба.
Не бих искал да поставям накрая ролята на прекрасните солисти, чиято изява проникна в най-интимния свят на композитора. Прекрасните гласове на Ралица Ралинова и Кирил Манолов затвърдиха общото усещане на всички в залата, че присъстват на истински музикален празник, сътворен от двата престижни и европейски като качество музикални състава на националното ни радио. Дали тези, които ги управляват разбират тяхната истинска ценност? И това, че те наистина творят едно настояще в нашата музика, което ще има своята проекция в така желаното наше културно бъдеще. Иска ми се да вярвам, че най-накрая те ще бъдат оценени по достойнство!

Солистите

Григор Паликаров