Когато се задълбочим в човешката душа от гледната точка, от която тук ще разгледаме душевния живот, си припомняме прастарата реплика на гръцкия мъдрец Хераклит: «Никога не можеш да достигнеш границите на една душа, дори и да изходиш всички пътища; така необятна е същността на душата.» Тук ще говорим за душевния живот не в смисъла, в който често се прави от гледната точка на обичайната наука за душата, т.е. психологията, а от гледната точка на науката за духа. Науката за духа стои на становището, че зад всичко, което се представя пред външните сетива, което се разглежда от свързания с външните сетива разум, се намира изворът и праосновата на външното съществуване като действителна, реална духовност и че човекът е в състояние наистина да изследва тази духовност. В лекциите тук често е споменавано по какво тази наука за духа или антропософия се различава от някои гледни точки на днешното съвремие и само накратко ще припомним тези разлики. Обикновено във външния живот и във външната наука се говори, че познанието на човека стига до една или друга граница, че това или онова не може да се опознае, понеже човекът е достигнал една или друга граница на познанието. И така, когато някой не иска напълно да отхвърли един свръхсетивен, един духовен свят, може би ще каже: «Нека да оставим този духовен свят да се опира на самия себе си, защото човекът, понеже е устроен така, както е, може да проникне само във физическия свят и най-многото да си изгради представи според своето разбиране за това, което е зад този физически свят според хипотези и други подобни.» Някой друг може би ще развие още повече този възглед, като каже, че изобщо не ни засяга никакъв свръхсетивен свят. Науката за духа не се основава на такива възгледи, а казва, че съдържанието на света е безкрайно; каквото се влива в познанията на човека, зависи от това, че човекът притежава органи за него. Нa човека не би му хрумнало, че има един цветен и изпълнен със светлина свят, ако няма очи; никога не би хрумнало на някой човек, че има един изпълнен със звуци свят, ако той няма уши. С всеки нов орган, с всяка възможност за ново възприятие, се разкрива една нова страна, една нова област от света. Науката за духа твърди, че границите на човешкото познание могат да бъдат само временни, те могат да се разширят, че в нашата душа лежат скрити способности, които можем да извадим навън, и както при сляпородения човек, когато се оперира, от тъмнината и мрака изплуват светлина и багри, така при онзи, който събуди скритите духовно-душевни способности в себе си, от света, който преди е бил такъв, какъвто са го показвали само външните сетива, ще изплува това, което винаги е съществувало около нас като духовност и което никога не бихме могли да опознаем без духовни органи. Науката за духа или антропософията не казва, че тук или там се намират граници на познанието, а показва как да се преобразим, за да навлезем все по-дълбоко в този свят, за да имаме все по-обширни изживявания в този свят. Науката за духа постоянно трябва да посочва великото събитие, чрез което човекът става духовен изследовател, за да вижда в духовните светове, както физическият изследовател вижда във физическия свят с микроскопа. Но относно духовния свят би трябвало да се каже, че важи Гьтевото изказване: Потайно в светлината на деня природата не позволява булото да ѝ отнемеш, каквото на духа ти тя не иска да разкрие, не ще изнудиш ти със лостове и със отвертки.
Духовно-научният изследовател няма външен, сглобен от лещи или някакви други съставни части инструмент. Той трябва да преобразува своята душа в инструмент. Тогава на една по-висша степен той ще изживее онзи могъщ момент на събуждането на душата си, когато ще може да погледне в един духовен свят, както оперираният слепец може да погледне в един свят, който преди това той не е възприемал. Често е подчертавано, че не е нужно всеки да стане духовен изследовател, за да признае днес това, което събуденият човек има да съобщи на света. Защото след като познанията от духовното изследване се споделят, тогава на всеки човек му е достатъчно само непредубеденото чувство за истината, обикновената логика, за да признае това, което духовният изследовател има да сподели. За изследването е необходимо отвореното око на ясновиждащия човек; за приемането на съобщенията е необходимо правилното чувство за истината; естествено, непредубедено, незамъглено от никакъв предразсъдък чувство, естествена разумност. Ние ще разглеждаме душевното учение, душевното наблюдение в смисъла на това духовно изследване, когато в следващите лекции първоначално ще говорим за някои интересуващи човека способности на душата. Както само този може да изследва водорода, кислорода и другите химически елементи, който си изработи способностите за това, така само този, чиито духовни очи са отворени, може да погледне в душевния живот. За да се изследва душата, човек трябва да е в състояние, така да се каже, да извършва наблюдения в душевната субстанция. Тук обаче не бива да взимаме душата като нещо неопределено, мъгляво, в което пърхат чувства, мисли и волеви импулси, а днес още веднъж трябва да се запознаем накратко с това, което беше казано в предишните лекции относно същата тема.
Така, както възприемаме човека, той се представя като много по-сложна същност, отколкото го приема външната наука. Това, което външното физическо наблюдение познава от човека, за науката за духа е само една част от човешката същност – външното физическо тяло, което е равнозначно на всичко минерално в нашето обкръжение. В него царят същите закони, действат същите субстанции, както във външния минерално-физически свят. Но освен това в науката за духа ние опознаваме не само чрез логически заключения, а чрез наблюдение един втори член на човешката същност – това, което наричаме етерно или жизнено тяло. Днес можем само схематично да посочим това разчленяване на човешката природа, защото нашата задача е съвсем друга. Тя трябва да се изгради върху познаването на това разчленяване на човешката природа. Човешкото етерно или жизнено тяло има еднаква природа не с намиращия се в неговото обкръжение физически-минерален свят, а с всичко, което е живо. Аз казах, че онзи, който е станал духовен изследовател, който е направил душата си един инструмент, за да вижда в духовните светове, познава това етерно или жизнено тяло от непосредствено наблюдение. Но също и непредубеденото чувство за истината, когато не е замъглено от днешните предразсъдъци, ще признае това етерно или жизнено тяло. Защото ако вземем физическото тяло, в него действат същите физически и химически закони, както при външния физически минерален свят. Кога виждаме тези физически закони? Те се виждат тогава, когато човекът е безжизнен. Където човекът е преминал през портата на смъртта, там виждаме кои са присъщите на физическото тяло закони. Те са онези закони, които разлагат тялото, които владеят тялото по съвсем друг начин, отколкото то е било владяно във времето между раждането и смъртта. Същите закони се намират винаги във физическото човешко тяло. Това, че то не ги следва, идва оттам, че в това физическо човешко тяло между раждането и смъртта се намира един борец срещу разпадането му, именно етерното или жизненото тяло.
Освен това ние различаваме един трети член на човешката същност – носителя на удоволствие и страдание, на радост и болка, на пориви, горещи желания и страсти, на всичко, което всъщност означаваме като душевност, но един носител, а не самата тази душевност. Него човекът го има заедно с всички същества около себе си, които имат една известна степен на съзнание, с животните. Този трети член на човешката същност наричаме астрално тяло или тялото, носещо съзнанието. И така ние изчерпахме това, което наричаме телесността, плътта на човека. Тази телесност на човека има три члена – физическо тяло, етерно или жизнено тяло и астрално или съзнателно тяло. В тези три члена ние опознаваме в човека това, чрез което той е короната на земното творение, която той не дели с никое друго същество. Често е било посочвано, че нашият език има в една-единствена малка дума нещо, чрез което ние сме доведени именно до тази вътрешност на човека, чрез която той е короната на земното творение. Букетът от цветя тук всеки може да нарече букет цветя, часовника всеки може да нарече часовник, пулта – пулт, стола – стол, пламъка – пламък. Има обаче едно нещо, което като име никога не може да прозвучи към нашите уши, ако то трябва да покаже самите нас, това, което като име трябва да прозвучи навън от нашата собствена вътрешност, ако то трябва да означи самите нас. Това е същото, което се изразява с малкото име «аз». Помислете само дали думичката «аз» може да прозвучи към вашите уши отвън, ако тя трябва да означи самите вас. Поискате ли да се означите като аз, тогава този аз трябва да прозвучи от самите вас и да бъде означение за вашата най-вътрешна същност. Оттам великите религии и мирогледи винаги са виждали в това име «неизговоримото име» на този, който не може да се означи отвън. С това означение «аз» ние стоим пред онази най-вътрешна същност на човека, която може да се нарече божественият член на човешката същност. С това не правим човека бог. Също толкова малко, колкото можем да превърнем в море една капка, която вземем от морето, когато кажем, че е от същата субстанция като цялото море, толкова малко превръщаме аза в бог, когато кажем, че той има същата субстанция и същност като протъкаващата и пронизващата света божественост.
Чрез тази собствена вътрешна същност човекът принадлежи към онези явления в света, които науката за духа приема сериозно и реално; онези явления, чието наименование действа впечатляващо върху днешния човек, които обаче по отношение на човека наистина се взимат сериозно и честно от науката за духа. Това, което наричаме развитие, е жизнен факт. Колко впечатляващо въздейства тази дума върху човека на съвремието, когато той посочва нисшите същества, които постепенно са се развили до по-висши степени. Как впечатляващо въздейства, когато се казва, че самият човек се е развил от нисшите форми на съществуване нагоре до неговата сегашна висота! Науката за духа приема думата развитие сериозно преди всичко по отношение на човека. Тя насочва вниманието му към това, че докато той е себесъзнателно същество, същество с вътрешна, извираща от неговия център дейност, той следва да вземе развитието в свои ръце не само поради факта, че поглежда навън в света и казва: «Там несъвършеното се развива до по-съвършено», а понеже човекът е поставен вътре като действащо същество, трябва сам да осъществява развитието. Не можем да прилагаме понятието за развитието само към това, което е произлязло в миналото, а трябва да сме наясно, че човекът трябва да продължи развитието, че трябва да надхвърли степента на развитието, която е достигнал, че трябва да развива все по-нови сили, да става все по-съвършен и по-съвършен.
По отношение на човешкото същество науката за духа днес достига до съответното понятие за развитието, защитавайки един принцип, който в една друга област вече е бил защитаван не преди толкова много време и който науката за духа иска да представи по същия начин, в същия стил за една по-висша област. Само че хората обикновено не мислят, че още в началото на 17-то столетие не само любители, но също и учени вярват, че нисшите животни просто се пораждат от речната кал. Това почива върху неточно наблюдение и най-напред великият естествоизпитател Франческо Реди е този, който в 17-то столетие казва, че живото може да произлезе само от живото. Това изречение се цитира, имайки се предвид всички сегашни ограничения. От само себе си се разбира, че днес никой няма да повярва, че което и да е нисше животинско същество, например дъждовният червей, може да израсне от речната кал, а това е неточно наблюдавано. Ако трябва да се роди един дъждовен червей, трябва да е налице зародиш на дъждовен червей. През 17-то столетие Франческо Реди успява на косъм да избегне съдбата на Джордано Бруно. Защото с това изречение той е станал голям еретик. Днес не е вече обичайно да се отнасят с еретиците както някога, поне не във всички области на Земята, но затова е станало модерно нещо друго. Хората, които днес противоречат на вярата на онези, които в своето високомерие мислят, че са достигнали върха на всички мирогледи, се разглеждат като фантазьори, като мечтатели, ако не и като нещо по-лошо. Това е днешният вид инквизиция в нашите области. Може да е така. Но с това, което науката за духа твърди по отношение на явления в по-висши области, ще се случи същото, както с твърдението на Франческо Реди по отношение на една нисша област. Както той защитава изречението: «Живото може да произлезе само от живото», така науката за духа защитава изречението: «Духовно-душевното може да произлезе само от духовно-душевното!» И нищо друго освен следствие на посоченото изречение е това, което днес често се осмива като плод на жива фантазия – законът за прераждането. Днес голям брой хора, когато видят това, което като душевно-духовно се развива от тялото още от първия ден след раждането, когато видят как от първоначалната неясна физиономия се формират все по-определени черти на лицето, как движенията стават все по-индивидуални, как все повече и повече изпъкват навън способности, още вярват, че всичко е следствие на физически даденото от баща, майка, баба и дядо, накратко от физическата генерационна линия.
Едно неточно наблюдение е това, както е било едно ужасно наблюдение, когато се е вярвало, че червеят и други нисши животински същества се пораждат от калта. Само защото с днешното сетивно виждане не може да се отиде назад до духовно-душевното, от което се е развило това, което днес имаме пред нас като духовно-душевно, това, което се смята като произлязло от физическите наследствени закони, се взима за нещо, което се издига от основата на физическото. В науката за духа виждаме назад до предишния земен живот, в който човекът полага основите за способностите, които се проявяват сега в това въплъщение. Ние наблюдаваме днешния живот между раждането и смъртта като нова причина за следващия земен живот. Душевно-духовното се поражда само от душевно-духовното. Няма да е далеч времето, когато това изречение ще бъде такава разбираща се от само себе си истина, каквато от 17-то столетие насам е станало изказването на Франческо Реди: «Живото може да възникне само от живото.» Само че онова изказване на Франческо Реди е интересно само за ограничен кръг, докато изказването, което науката за духа има днес да защитава: «Духовно-душевното се развива от духовно-душевното и човекът не живее само веднъж, а се преражда, като всеки земен живот е следствие на предишен земен живот и изходна точка за многобройни следващи животи» – това изречение представлява интерес за всеки човек. Всяко упование в живота, всяка сигурност в нашата работа, решението на всичко, което ни пресреща като загадка, зависи от това познание. Човекът все повече и повече ще черпи сила от това познание за цялото си съществуване, ще черпи упование и надежда за това, което следва да действа в бъдещето. Затова тези изказвания интересуват всеки човек.
Какво е това, което работи от битие на битие, което е започнало в предишен земен живот и се провира през всички земни животи? Това е човешкият аз, който в нашия език се означава с онова неизговоримо от други същества име. Азът на човека преминава от живот в живот и преминавайки от живот в живот, той осъществява развитието.
Как протича това развитие? Това развитие протича чрез това, че трите нисши члена на човешката същност се преобразуват от аза. Ние имаме астралното тяло, носителя на удоволствие и страдание, радост и болка, на порив, инстинкт, горещи желания и страсти. Нека разгледаме стоящия на една по-нисша степен човек, чийто аз още малко е работил за пречистването на астралното тяло. Със своя аз той следва като роб поривите, желанията и страстите. Ако сравним такъв човек с някой друг, стоящ по-високо, чийто аз е работил върху астралното тяло така, че е преобразувал нисшите инстинкти, желания и страсти в морални идеали и в етични преценки, тогава имаме началната картина от работата на аза върху астралното тяло на човека.
Така ние виждаме азът да работи отвътре върху обвивките на човека, първоначално върху астралната обвивка, върху носителя на съзнанието. Следователно бихме могли да кажем: при всеки човек, който днес стои пред нас, можем да различаваме това, което, така да се каже, без неговата работа му е дадено в съществуването – онази част от астралното тяло, върху която азът още не е работил, и частта, която азът вече съзнателно е преработил. Тази част на астралното тяло, която азът вече съзнателно е преобразувал, означаваме като дух-себесъщност или Манас. След това азът може да става все по-силен и по-силен и тогава той преобразува етерното или жизненото тяло. Това, което азът е преработил от етерното или жизненото тяло, го означаваме като дух-живот. И когато азът става все по-силен и по-силен, така че спечелва сила да действа преобразуващо върху физическото тяло, частта от физическото тяло, която тогава е преработена, която обаче не може да се види с обикновените очи, понеже е свръхсетивна, ние означаваме като същинския човек-дух.
Така виждаме как протича развитието. Външните членове на човека, които той е получил без негова заслуга, се преобразуват от аза.
Досега говорихме за съзнателното преобразуване на астралното тяло. Но преди азът да стане способен да работи така съзнателно, от древни времена той е работил несъзнателно или, по-добре казано, подсъзнателно върху своите три външни съставни същности; най-напред върху астралното тяло, носителя на удоволствие и страдание, радост и болка, на инстинкти, пориви и страсти. И частта от астралното тяло, която азът подсъзнателно е преобразувал, която следователно днес вече носим в нас като вече преобразуваното астрално тяло, означаваме като петия член на човека, като сетивно-чувстващата душа. Така азът живее във вътрешността на човека и преди човекът да достигне толкова далеч в развитието на съзнанието, че съзнателно да може да преработи своите инстинкти, пориви и т.н., той създава сетивната душа в астралното тяло. В етерното или в жизненото тяло азът е създал, без да е могъл съзнателно да работи, в подсъзнателно състояние, това, което означаваме като разсъдъчно-чувстваща душа. Във физическото тяло азът е създал органа на един вътрешен душевен член, който означаваме като съзнателната душа. Така че ние различаваме в човека три съставни части на душата, в които азът действа: сетивно-чувстващата душа, разсъдъчно-чувстващата душа и съзнателната душа. За науката за духа човешката душа не е нещо размито, мъгляво, а е вътрешната същност на човека, състояща се от сетивна, разсъдъчна и съзнателна душа.
Понеже всички тези разглеждания се отнасят до тези три члена на душата и до работата на аза вътре в нея, нека да си създадем една представа за тези три душевни същности. Духовният изследовател ги познава от непосредственото съзерцание; но и чрез разбиране ние можем да си създадем представа за тях. Нужно е само да си представим например, че една роза се намира пред нас. Ние я възприемаме. Докато я възприемаме, получаваме едно впечатление отвън. Наричаме го възприятие от розата. В момента, когато отвърнем поглед от розата, ние запазваме един вътрешен образ за нея. Остава ни нещо, което можем да носим в нас – един образ на розата. Ние трябва да различаваме тези два момента – момента, когато стоим пред розата, и момента, когато, без тя да стои пред нас, запазваме образа на розата като представа, като вътрешно притежание на душата, което можем да носим със себе си. Необходимо е да подчертаем точно това, понеже философията на 19-то столетие точно тук предизвика най-невероятните представи. Можем да помислим само за философията на Шопенхауер, чийто първи принцип е: «Светът е моята представа». Необходимо е да си създадем само едно ясно понятие за това, което представлява възприятието, и това, което е представата. Представата се различава от възприятието. Това мислещият човек го разбира, когато си представи едно ужасно горещо парче стомана, нажежено до червено. Когато го имаме само като представа, то се различава от стоманата на възприятието. Стоманата на възприятието в нашия случай пари; представеното парче стомана не пари, колкото и горещо да си го представяме. За възприятието трябва да влезем в контакт с външния свят; представата е притежание на душата. Ние съвсем точно можем да прокараме границата между това, което изживяваме вътрешно, и самия външен свят. В момента, когато започваме да изживяваме вътрешно, започва да действа сетивно-чувстващата душа, за разлика от чувстващото, астралното тяло, което ни е посредник за възприятието, което прави възможно да възприемаме например багрите на розата. Следователно в сетивната душа лежат представите, лежи обаче и това, което можем да наречем нашите симпатии и антипатии, нашите чувства, нашите усещания, които изживяваме като отговор на въздействието на нещата, стоящи срещу нас. Когато кажем, че розата е красива, това вътрешно изживяване е притежание на сетивната душа. Който не може да различава възприятието от представата, която е вътрешното притежание, намиращо се в сетивната душа, нека да си изясни, че нажежената истинска стомана изгаря, но стоманата, която си представяме, не гори. Когато веднъж казах това, ми се отговори, че когато някой само мисли например за една лимонада, живо може да усети вкуса на лимонадата, така че не можем да отличаваме между вътрешното изживяване и външния свят. Аз му отговорих, че наистина някой може да си представи вкуса на лимонадата и без външната лимонада, но дали тази въобразена лимонада може да утоли жаждата му, е друг въпрос. Наистина може да се покаже границата между това, което наистина се намира вън, и това, което се изживява вътрешно. Точно където започва вътрешното изживяване, там започва сетивно-чувстващата душа, за разлика от чувстващото, астралното тяло.
Един по-висш член, породен от работата на аза върху етерното тяло, е това, което наричаме разсъдъчно-чувстваща или разсъдъчно-нравствена душа. В лекцията «Мисия на истината» ние ще говорим за разсъдъчно-нравствената душа, както днес говорим повече за сетивно-чувстващата душа. Чрез разсъдъчно-нравствената душа човекът изживява това, което има не само чрез факта, че получава впечатления от външния свят и ги внася в себе си, а чрез нея човекът изживява това, което може би е изживял въз основа на външния свят, но само тогава, когато в неговата вътрешност, така да се каже, той продължава външното впечатление. Когато не само получаваме външни възприятия и ги оставяме да оживеят в нашата сетивно-чувстваща душа, а когато ги обмислим, когато им се отдадем, когато продължаваме изживяването, тогава те се изграждат, превръщат се в мисли, в преценки, във вътрешно съдържание на нашата душевност, на нашия характер. Каквото вътрешно изживеем само чрез това, че нашата душа продължава да изживява впечатленията от външния свят, ние го наричаме разсъдъчно-нравствена душа.
Също така имаме и нещо трето чрез факта, че във физическото тяло азът си е създал органи, чрез които отново да излезе навън от себе си и това, което той е изживял като преценки, понятия и идеи в душевността си, отново да го внесе във външния свят. Когато азът развие в душата този вътрешен член, ние го наричаме съзнателната душа, понеже душата няма само изживявания въз основа на впечатленията, които идват отвън, а тя превръща това, което вътрешно изживява, в знание за външния свят. Когато така преобразуваме нашите чувства, че да ни осветляват относно съдържанието на света, тогава съдържанието на нашите мисли и преценки, на нашата душевност се превръща в знание за външния свят. Ние говорим за съзнателната душа, чрез която обосноваваме тайните на външния свят, говорим за една съзнателна душа, чрез която сме знаещи, опознаващи хора.
Азът обаче е този, който непрестанно работи в тези три члена на човешката душа, върху душевните съставни същности на човека, върху сетивно-чувстващата душа, разсъдъчно-нравствената душа и съзнателната душа. И колкото повече работи, толкова повече освобождава вътрешно обвързани сили. Колкото по-способни и по-способни прави той тези три душевни съставни същности, толкова по-далеч стига човекът в своето развитие. Азът е актьорът, действащата същност, чрез която човекът не само може да опознае развитието, но може да изгражда развитието, чрез което той напредва все по-нататък и по-нататък така, че неговите предишни въплъщения показват тези три душевни съставни същности вътрешно по-несъвършени. А с всеки нов живот съдържанието, животът на сетивно-чувстващата душа, на разсъдъчно-нравствената душа и на съзнателната душа става все по-богат и всеобхватен. Това е човешкото развитие от живот на живот – работа на аза първоначално върху трите душевни същности, върху сетивната душа, разсъдъчната душа и съзнателната душа. Докато този аз работи така, трябва да сме наясно, че самият аз, така да се каже, представлява един вид «нож с две остриета». О, този аз на човека, от една страна, е това в човешкото същество, чрез което той единствено може да бъде човек в истинския смисъл на думата. Ние бихме били едно същество, което, така да се каже, бездейно би се сливало с външния свят, ако нямахме тази централна точка. Нашите понятия и идеи трябва да се схванат в тази централна точка. Все повече и повече понятия и идеи трябва да се изживеят в този аз. Все по-богато душевно съдържание, все по-богати впечатления трябва да получим от външния свят. Ние ставаме все повече хора, колкото по-пълен, по-богат, по-всеобхватен става този аз. Затова този аз трябва все повече да се обогатява през различните животи, да става център, чрез който човекът не само да се включва във външния свят, а да става инициатор. Човекът става все повече човек, колкото повече чувства, че в центъра на неговия аз лежи богатство от импулси. Колкото повече той излъчва от своята своеобразност, колкото повече е възприел, толкова повече е човек. Колкото е по-богат азът, толкова по-съвършен е човекът като човек.
Това е едната страна на аза, която ни възлага задължения да се развиваме, да вършим всичко, за да го направим толкова богат и многостранен, колкото е възможно. Но има и една обратна страна на този напредък на аза към все по-богато и по-пълно съдържание. Това е, което ние означаваме като себелюбие или егоизъм. Ако човекът вземе думата себелюбие или егоизъм само като шаблон и каже, че трябва да стане неегоистичен, това естествено би било неприятно, както всяка употреба на един шаблон. В действителност задачата на човека е да става по-богат и по-богат. Това не е същото както да става все по-себелюбив, когато това обогатяване на аза е свързано с факта, че азът се втвърдява в себе си, че се затваря в себе си със своето богатство. Тогава човекът ще става все по-богат и по-богат, но същевременно ще изгуби връзката със света и неговото обогатяване ще означава, че светът не може да му даде нищо повече, както и той не може да даде нищо на света, че с времето той ще загине, защото докато се стреми да обогати своя аз, той задържа всичко в аза и изгубва връзката със света. Чрез тази карикатура на своето азово развитие човекът същевременно ще обеднее. Себелюбието опустошава човека и го прави беден. Докато работи така върху трите си душевни същности, азът е нож с две остриета. От една страна, той трябва да работи така, че винаги да става все по-богат и по-богат, все по-пълно и по-пълно да се изгражда, за да става един силен център, от който да може много да се излъчва, но всичко, което той приема в себе си, трябва отново да го хармонизира с живеещото в обкръжението му. В същата степен, в каквато той развие себе си, същевременно трябва да излезе извън себе си и да се слее с цялото битие. Той трябва да стане отделна същност и същевременно да бъде несебичен. Само когато азът работи в тези две насоки, които привидно си противоречат, като постоянно все повече се обогатява, а от друга страна, става несебичен, тогава развитието на човека може да продължи така, че той да се развива за собствено удовлетворение и за доброто и напредъка на битието. Азът трябва да работи върху всяка от тези три душевни същности, така че да се съобразява и с двете насоки на човешкото развитие.
Само че когато човешкият аз работи върху трите душевни същности, самият той постепенно се събужда. Във всеки живот има развитие. Ние виждаме как различните съставни части на човешката душа са развити в различна степен при днешния човек. Най-силно е развита сетивно-чувстващата душа. В тази сетивна душа се намира всичко, което вътрешно се изживява като удоволствие и страдание, радост и болка, пориви, инстинкти, желания и страсти, всякакви настроения и афекти, всичко, което се събужда в душата под непосредственото въздействие на възприемаемия свят. Това човекът го изживява в своята сетивно-чувстваща душа на известна по-ниска степен на развитието, така да се каже, смътно, несъзнателно. Там азът още не се е събудил за истинското си съществуване. Едва когато душевният живот се продължи в самия човек, когато той работи в себе си, тогава азът става все по-ясен и по-ясен, тогава той става все по-съзнателен и по-съзнателен. Всъщност, докато сетивно-чувстващата душа се събуди, азът е нещо, което постепенно се излюпва. Този аз става все по-ясен и по-ясен, когато човекът се издига до един по-богат живот в разсъдъчно-нравствената душа, а най-ясно азът се проявява, когато в съзнателната душа той се отличава от външния свят, ставайки знаещо същество и отделяйки се от външния свят като един отделен аз. Това той може да го направи само в своята съзнателна душа.
Така ние имаме аза, постепенно излюпващ се в сетивно-чувстващата душа. Там вътре са вълните на удоволствието и страданието, на радостта и болката. Там азът почти не може да се възприеме, там той бива повлечен от вълните на афектите, страстите и т.н. Едва когато азът стигне дотам, да изгражда ясно оформени понятия и идеи в разсъдъчно-нравствената душа, когато стигне до ясни преценки, едва тогава той ще става все по-пълен и по-ясен в самия себе си, а най-ясен той става именно в съзнателната душа. Можем да кажем, че човекът трябва да се възпитава чрез своя аз, би трябвало той да има възможност да се развива по-нататък чрез своя аз, но този аз се събужда в едно състояние, когато още напълно е отдаден на вълните на удоволствие, страдание, радост и болка, на пориви, желания и страсти, намиращи се в сетивно-чувстващата душа. Но има ли нещо в тази сетивно-чувстваща душа, което в известна степен може да бъде възпитател на човека, защото азът там е още безпомощен? Ние ще видим как в разсъдъчно-нравствената душа навлиза нещо, което поставя аза в състояние да поеме своето възпитание в собствените си ръце. При сетивно-чувстващата душа това още липсва. Там той трябва да бъде воден от това, което без негово участие навлиза в сетивната душа. Днес ще бъде показана една сила, един елемент на сетивно-чувстващата душа и тя ще бъде разгледана в нейното значение и мисия относно възпитанието на аза в две посоки. Това е, което може би най-често може да предизвика тласък в тази взаимовръзка, то е това, което наричаме гняв. Гневът принадлежи към това, което оживява в сетивно-чувстващата душа, в която азът още бавно се излюпва. Нима заставаме в някакво съзнателно отношение към някакво същество от външния свят, когато избухваме в гняв заради неговите действия? Нека да си представим разликата между двама души, които, да кажем, са възпитатели. Единият е вече улегнал и е стигнал до ясни вътрешни преценки. Той напълно спокойно вижда неправилните постъпки на неговия възпитаник, защото сетивно-чувстващата му душа е стигнала далеч в развитието си. Но също и неговата съзнателна душа спокойно вижда грешките на своето дете и когато е необходимо, може да измисли правилното наказание. Без да го пронизва някаква страст, той прилага съответното наказание, което е измерено според основанията на етичните преценки, на педагогичните преценки, които съответстват на постъпката на детето. Друго е при някой възпитател, който не е развил толкова своя аз, че да остане спокоен, който още не е стигнал до вътрешна яснота, който не може да измисли какво да последва, когато детето е направило нещо неправилно. Той може обаче да избухне в гняв заради неправилните постъпки на детето. Винаги ли този гняв е несъответстващ на събитията от външния свят? Не, не винаги е така. И това е, което трябва да разберем. В известна степен мъдростта на нашето развитие е взела предпазни мерки, за да не ни надвие чувството, афектът, докато не сме в състояние с нашата преценка от разсъдъчната и съзнателната душа да стигнем до съответната реакция спрямо събитията на външния свят. Нещо в нашата сетивно-чувстваща душа пристъпя като реакция на делата във външния свят. Ние не сме узрели още да намерим преценката, която е подходяща за впечатленията от външния свят. Но от сбора на нашите усещания и чувства в нашата сетивно-чувстваща душа ние сме способни да реагираме на това, което идва срещу нас от обкръжението.
От всичко, което сетивно-чувстващата душа преживява, ще изтъкнем гнева. Той е предвестник на това, което някога ще е налице. Първо, относно някое събитие от външния свят ние преценяваме въз основа на нашия гняв. По-късно, след като първо несъзнателно сме учили – несъзнателно учим чрез гнева, – няма да сме съгласни с това, което не бива да става и точно чрез тази преценка ставаме все по-зрели и по-зрели, като се издигаме до ясните съждения на висшата душа. Така в някои области гневът е възпитателят на човека. Той е едно вътрешно изживяване, преди да узреем и да произнесем ясна присъда над това, което не е правилно. Така трябва да разглеждаме онзи гняв, който обхваща младежа, с неговите още недоузрели съждения, който още не може да си изгради спокойна преценка, но може да избухне в гняв, когато види някаква несправедливост или глупост в неговото обкръжение, която не съответства на неговите идеали. Тогава ние с право говорим за благороден гняв. Този гняв е една смътна преценка, която се поражда в сетивно-чувстващата душа преди още да сме узрели да изградим кристално ясно съждение. Да, гневът е възпитателят за такава светла яснота. Защото никой няма да бъде така добре доведен до една стабилна преценка в самия себе си, както този, който се е развил от стари благородни душевни заложби така, че да може да избухне в благороден гняв срещу неблагородното, неморалното, глупавото. И този гняв има мисията да издигне човешкия аз до по-висши области. Това е неговата мисия. Той е един учител в самите нас. Преди да можем сами да се водим, преди да можем да преценяваме в светла яснота, той ни води в това, което вече можем. Естествено всичко в човека трябва да може да се изроди, защото той следва да стане свободно същество. Оттам това, което за него може да бъде възпитател към свобода и самостоятелност на преценката, може да се изроди. Гневът може да се изроди в бяс, така че да задоволи най-страшния егоизъм. Но така трябва да бъде, ако човекът би следвало да може да достигне свободата в своето развитие. Но не бива да се забравя, че това, което може да се превърне в зло там, където пристъпва в своето правилно значение, то има мисията да подтиква човека да върви напред. Понеже човекът може да превърне доброто в зло, затова и това, което се развива като способност в добрия смисъл, би могло да стане притежание на човешкия аз. Гневът е като зората на това, което човекът може да издигне до спокойствие.
Но този гняв, макар, от една страна, да е възпитател на аза, от друга страна, е това, което по забележителен начин ни показва, че той извайва и другата способност на аза, неегоистичността. Какво се излъчва от този аз, когато гневът ни надвие при едно неправилно или глупаво действие в нашето обкръжение? Нека си представим как гневът ни овладява. В нас има нещо, което се произнася по друг начин за стоящото пред нас. Гневът се изразява така, че в нас се появява нещо, което застава срещу външния свят, това означава, че той се проявява; азът иска да застане сигурен срещу това, което стои вън. Същността на аза е предизвикана. Видим ли някоя глупост или несправедливост и при това не можем да избухнем в справедлив гняв, тогава външният свят ще премине с тези събития безразлично покрай нас, това означава, че ние няма да се свържем с външния свят, няма да почувстваме бодлите на нашия собствен аз; ние няма да чувстваме аза в неговото разгръщане. Гневът обаче го прави буден, той го предизвиква навън, за да може да застане срещу външния свят. Но от друга страна, гневът възпитава самоотвержеността в аза. Нещо като душевно безсилие е това, което се събужда в нас чрез гнева, когато му се отдаваме, превръщайки го в бесен гняв. Когато разпалим душата си с този гняв, следва нещо като душевно безсилие, тогава азът става все по-притъпен и по-смътен. Изправяйки се, от една страна, като противоположност срещу външния свят, от друга страна, той отново се угасява. Чрез бурността на гнева, който човекът изпитва в себе си, същевременно той стига до развитието на самоотвержеността. Двете страни на аза се подтикват към развитие чрез гнева. Гневът има мисията да породи в нас своеобразност, себичност и същевременно тази себичност да се превърне в самоотверженост. Този, който изживява в себе си гняв, изживява нещо, което народната фантазия чудесно описва. Вие може би познавате народния израз «тровя се». Състоянието на гневене се означава с «отравяне», като народната мъдрост прекрасно показва тук поуката, която учените не могат да почувстват. Гневът, врязващ се в душата, е отрова, това означава нещо, което действа потискащо върху себичността на аза. Когато се казва, че някой се трови, се посочва този друг възпитателен метод на гнева – изграждането на самоотвержеността. Така гневът действително е нещо, което изпълнява своята мисия в тези две посоки и ние виждаме как той е предвестникът на нашата самостоятелност и безкористност дотогава, докато азът не може сам да се включи в своето собствено възпитание. Ние бихме се разлели, ако всичко около нас би ни било все едно, ако не можем да изградим една спокойна преценка. Ние не бихме станали неегоистични, а в най-лошия смисъл несамостоятелни, без азовост, ако преди нашият аз да се развие до ясни съждения, не можем да станем самостоятелни чрез гнева там, където външният свят не отговаря на нашата вътрешност. За духовния изследовател този гняв наистина е зора на нещо съвсем друго.
Който разглежда живота, ще види, че този, който не може да избухне в благороден гняв срещу някоя несправедливост или глупост, никога не може да стигне до истинска мекост и обич. Когато наблюдавате живота, ще видите, че този, на когото му е нужно да се възпита по този начин така, че срещу някоя несправедливост или глупост да може да избухне в благороден гняв, в най-хубавия смисъл си изгражда също и онова изпълнено с обич сърце, което върши добро, изхождайки от любовта. Любов и мекота са другата страна на благородния гняв. Преодоленият гняв, просветленият гняв се превръща в любов и мекота. Една любеща ръка рядко ще се срещне в света, ако тя не е била в състояние в определено време да се свие в юмрук по отношение на това, което може да почувства в благороден гняв срещу някоя несправедливост или глупост. Това са неща, които принадлежат заедно.
В една изпълнена с фрази теософия би могло да се каже: Да, човекът трябва да преодолее своите страсти. Той трябва да ги просветли и пречисти. «Преодолее» не значи човек да се измъкне от нещо, да го избягва. Това е особена жертва, която някои искат да направят, като искат да отстранят страстния човек чрез това, че го заобикалят, че го избягват. Да жертва може само този, който първо има нещо, а каквото човек няма, не може да го жертва. Да преодолее гнева може само онзи, който е могъл да избухва в гняв, защото първо трябва да се притежава това, което следва да се преодолее. Човек не трябва да заобикаля, а да преобразува такива свойства. Но най-напред те трябва да са налице.
Когато преобразуваме гнева, когато от това, което избухва като благороден гняв в сетивно-чувстващата душа, се издигнем до разсъдъчно-нравствената и съзнателната душа, тогава от гнева ще се породи любов, мекота и една благославяща ръка.
Преобразеният гняв е любов в живота. Така ни казва реалността. Оттам гневът, който сам по себе си се проявява с мярка в живота, има мисията да доведе човека до любовта. Ние можем да го означим като възпитателя на обичта. И не напразно това, което се показва в света като нещо неопределено, изтичащо от мъдростта на света, уравняващо каквото не бива да бъде, се нарича «божественият гняв» като противоположност на «божествената любов». Но ние също знаем, че тези две неща си принадлежат, че едното не може да съществува без другото. В живота тези неща се обусловяват и определят.
Ние виждаме как там, където изкуството, поезията е велика, ни показва световната прамъдрост. И когато ще говорим за мисията на истината, можем да покажем как в една от своите велики поеми – макар да ни изглежда външно малка – Гьоте ясно ни показва какво е мислил относно мисията на истината в своята «Пандора». Ние можем да видим, макар и не така ясно, както там, как в едно мощно световно лирично произведение, «Прикованият Прометей» на Есхил, ни се представя световноисторическият феномен на гнева. Вероятно познавате съдържанието на легендата, лежаща в основата на драмата на Есхил. Прометей е издънка на древния род титани, който е сменил първия божествен род, поставен от гръцката легенда в началото на развитието на Земята и човечеството. Уран и Гея принадлежат към първото божествено поколение. Уран е сменен от Кронос или Сатурн. След това титаните са свалени от третото поколение богове, което има своя водач в лицето на Зевс. Прометей е издънка на титаните. Той се бори срещу титаните на страната на Зевс, така че в известно отношение може да се нарече приятел на Зевс. Но той е само полуприятел на Зевс. Легендата разказва, че след като Зевс е поел господството на Земята, човешкият род е бил стигнал толкова далеч, че е тръгнал по друг път. Старите способности, които хората на древността са имали, вече са станали все по-притъпени и по-смътни. Зевс поисква да изтреби хората и да създаде друг род на Земята. Но Прометей решава да направи възможно по-нататъшното развитие на човека. Прометей донася на човека възможността да говори, донася му познанието за външния свят, писмеността, а накрая и огъня, така че чрез факта, че притежава писменост и говор и чрез владеенето на огъня човешкият род отново може да се издигне от своя упадък.
Но ако се разгледа по-дълбоко всичко, което е представеното като дар на човечеството от Прометей, се вижда, че то стои във връзка с човешкия аз. И ако правилно разберем гръцката легенда, трябва да кажем, че там Зевс ни е представен като една божествена сила, която оживява и одухотворява такива хора, при които азът още не се е проявил. Когато се върнем назад в развитието на нашата Земя, намираме едно човечество, в което азът още бавно се излюпва. Този аз трябва да получи особени способности, за да се възпита. Даровете, които най-напред може да дари Зевс, не са били подходящи да водят човека по-нататък. По отношение на неговото астрално тяло, по отношение на това, което съществува без аза в човека, Зевс е дарителят, този, който дава. Той решава да унищожи човешкия род, понеже сам не е способен да поведе аза в развитието. С всички дарове, които дава, Прометей донася способността човекът да се възпита като азово същество.
Това е дълбокият смисъл на тази легенда. Следователно Прометей е този, който дава възможността на човека да направи аза самостоятелен, да го прави все по-богат и по-пълен. Точно това се е разбирало в Гърция под дара на Прометей – способността на аза да става все по-богат и по-богат, все повече и повече да се изпълва.
Днес видяхме, че ако азът би изградил само тази способност, с времето той наистина би обеднял, защото би се изключил от външния свят. Това е само едната страна на аза, все повече и повече да се обогатява. Но азът отново трябва да изнесе това съдържание навън, той трябва да го приведе в съзвучие с цялото обкръжение, ако не иска да обеднее. Прометей е могъл да донесе на човека само единия дар, който прави аза все по-пълен и по-пълен, все по-богат и по-богат на съдържание. Затова Прометей е трябвало да предизвика точно онези сили, които, изхождайки от цялото мирово битие, по правилен начин потискат аза, за да може той да стане несебичен, да може да изгради и другата страна. Това, което гневът предизвиква при отделния човек, е възможността, от една страна, азът му да стане самостоятелен, да покаже бодлите си, насочени към цял свят, но от друга страна, същевременно да потисне аза така, че човекът, така да се каже, да погълне в себе си гнева, азът да се притъпи. Световно-исторически това се представя в борбата между Прометей и Зевс. Прометей донася на аза способностите, чрез които той става все по-богат и по-богат. Това, което Зевс трябва да направи, е да действа така, както гневът действа в отделния човек. Оттам върху това, което Прометей е направил, се изсипва гневът на Зевс и угасява силата на аза в Прометей. По-нататък легендата разказва как Прометей е наказан от Зевс за своята постъпка, понеже ненавременно е подкрепил аза в неговото развитие. Той е прикован върху една скала. Това, което прекарва този човешки аз, прикован върху скалата, каквото той изживява като вътрешна съпротива, грандиозно е изразено в поемата на Есхил.
Така ние виждаме как чрез гнева на Зевс е потиснат представителят на човешкия аз. Както отделният аз на човека е потиснат, притъпен, натъпкан в самия себе си, когато поглъща в себе си този гняв, както чрез това той се довежда до правилната мярка, така Прометей е окован чрез гнева на Зевс, това означава, доведен е до правилната мярка в своята дейност. Азът в отделната душа бива окован така, когато азовостта иска да се изживее, като гневът нахлуе в отделната душа. Както той е окован, когато навлезе надолу в азовото съзнание, така азът на Прометей е прикован върху скалата. Своеобразното на обширната легенда е, че в могъщи картинни образи тя представя такива всеобхватни истини, които важат както за отделния човек, така и за цялото човечество. Това е своеобразното на легендата, че тя показва на човека в образи това, което той следва да изживее в собствената си душа. Ние поглеждаме към окования върху скалата в Кавказ Прометей и виждаме в негово лице един представител на човешкия аз, който иска да напредне, когато още се намира в смътното си състояние в сетивно-чувстващата душа, който се оковава, за да не беснее без мярка.
И по-нататък чуваме как Прометей знае, че Зевс ще трябва да замлъкне с неговия гняв, когато ще бъде свален от сина на един смъртен. Роденото от смъртния ще смени Зевс в неговото господство. Както чрез мисията на гнева се свалят оковите на аза на една долна степен, така азът ще бъде роден от смъртния човек на една по-висша степен – това е безсмъртният аз. На една по-висша степен от смъртния човек ще бъде родена безсмъртната душа. И както Прометей поглежда към някого, който ще премахне господството на Зевс, господството на онзи бог, който може да излива гнева над Прометей, това означава над човешкия аз, да не би този аз безмерно да се разпростре навън, както Зевс ще бъде сменен от Христос Исус, така окованият от гнева отделен аз, след преобразуването на гнева, ще се превърне в любящия аз, в любовта, която е преобразеният благороден гняв. Ние виждаме онзи аз, който се намесва във външния свят, благославяйки меко и любвеобилно, развивайки се от окования чрез гнева аз, както виждаме да се развива един бог на любовта, грижещ се и пазещ аза, който в древността първоначално е трябвало да бъде окован чрез гнева на бог Зевс, за да не се разпростре безмерно навън.
Така в продължението на тази легенда виждаме външната панорама на човешкото развитие. Ние трябва да схванем тази външна панорама, този мит така, че за цялото земно развитие живо да ни предаде това, което отделният човек преживява в себе си, изхождащ от възпитания чрез мисията на гнева аз и развиващ се до освободения аз, който разгръща любовта.
Когато приемем това така, ще разберем какво е действало там, какво е изградило тази легенда и какво Есхил е направил от този материал. Ние истински чувстваме душевната кръв, която пулсира в нас. Чувстваме я в протичането на легендата за Прометей, усещаме я в драматичното изграждане на това съдържание чрез Есхил.
Така действително откриваме нещо като полезно приложение на това, което можем да изживеем в душата от тази гръцка драма. Всички велики произведения, изобщо всички произведения на изкуството произлизат от великите типови изживявания на човешката душа.
Днес видяхме как се възпитава азът чрез проясняването на един афект. В следващата лекция ще видим как азът узрява сам да се възпитава в разсъдъчно-нравствената душа, като поеме мисията на истината на една по-висша степен.
Така нашето разглеждане ни показа как от това, което видяхме като практическо приложение, се потвърждават думите на големия гръцки мъдрец Хераклит: «Границите на душата не можеш да достигнеш, дори всички пътища да изходиш, така безгранична е същността на душата.» Да, така е, душата има такава всеобхватна същност, че не можем непосредствено да стигнем до дълбините ѝ. Науката за духа обаче с отворените очи на ясновидеца води действително навътре в душевната субстанция и ние можем да стигнем далеч в изследването на онази тайнствена същност, която представлява нашата душа, когато я разглеждаме с очите на духовния изследовател. От една страна, наистина можем да кажем, че душата е бездънно дълбока, но когато сериозно сами направим това изказване, че границите на душата действително са така далеч, че трябва да изходим всички пътища, ние си отвръщаме, че въпреки това можем да храним надежда, че когато сами разширяваме тези граници, с душата си можем да стигаме все по-надалеч и по-надалеч.
Този лъч на надежда се излива в нашия стремеж за познание, когато възприемаме не само с резигнация, а с увереност истинското изказване на Хераклит, а именно че границите на душата са толкова обширни, че човек би могъл да изходи всички пътища, без да ги достигне; така всеобхватна е нейната същност.
Обхванем ли тази всеобхватна същност, тя ще ни води все повече и повече до разрешението на загадките на битието.