ГАЛЕРИЯ НА ДУМИТЕ
ГАЛЕРИЯ НА ДУМИТЕ
Голи са без книги народите, голи са безкнижните души, ненапоявани от Божия дъжд на буквите.
Св. Константин-Кирил Философ


Ростислав Йовчев



Мануел де Файя

В края нa XIX век, музикалната култура на Иберийския полуостров преживява невиждан подем. Закъснението по отношение на развитието на професионалната музика в сравнение с другите западноевропейски нации (най-вече Франция и Германия) е на път да бъде преодоляно с появата на ярки и свежи творчески личности. След векове отделяне от най-високото ниво на композиционно майсторство в Европа (от смъртта на Антонио Солер са изминали над 150 години), на хоризонта на испанската професионална музика се появява огнения талант на Исаак Албенис. Живял твърде малко (49 години), преживял спорни житейски моменти, невероятният клавирен виртуоз преодолява влечението си от младостта към салонната музика, която засяга неедна творческа индивидуалност от епохата. Колоритната гама на испанския фолклор, неговата дуалистична природа, смесването на арабските маками с европейската диатоника в годините на късната романтика повлияват благотворно на талантливата личност на Албенис. В края на своя живот, той създава клавирната сюита „Иберия“, която поразява освен с майсторското съчетание на богата и завладяваща мелодика, неудържим ритъм и темпераментна страст, пасторално спокойствие и нежна лирика, така и с голямо разширяване на хармоничния език, който заедно с редица други произведения на композитори от други страни, проправя пътя на еманципация на дисонанса през следващото столетие. „Иберия“ поставя началото на голямата промяна в испанската музика, която я издига на нивото на най-ярките постижения в европейската музика от този период.
Съвсем логично в Испания се появяват и други творчески индивидуалности, които смело поемат пътя на промените в първите години на новия век, съчетаващи най-фините нюанси на богатия фолклор на южната страна с доказващите се категорично постижения на традиционните в западноевропейската музика култури. Не само Албенис, но и по-младия от него Енрике Гранадос и Хоакин Турина усъвършенстват майсторството си в Париж, световна столица на културата от онази епоха, като черпят идеи от оригиналните творчески стилове на Дебюси и Равел. Младите испански композитори са приемани като равни сред своите далеч по-известни колеги, като всеки от тях е бил щастлив да получава от тях добронамерени професионални съвети.
Композиторът, който най-успешно издига реномето на испанската композиторска школа през този период е Мануел де Файя. Изключително оценен от световната музикална общественост, той създава творби в различни жанрове и за различни състави- балети, опера, камерна музика, песни за глас и пиано, редица клавирни пиеси, сарсуели (испански оперети). Произведения като „Нощи в градините на Испания“, Фантазия Бетика, танцовите драми „Любовна магия“ и „Тривърхата шапка“ са истински шедьоври в световното музикално наследство. Вплитането на специфичните особености на испанския фолклор, неговата хилядолетна история и интонационна екзотика в контекста на съвременния композиционен език доказва близката връзка в процесите, характеризиращи западноевропейската музика в началото на миналия век. По подобен начин Стравински се обръща към старинните ладови особености на руската музика в своите знаменити балети „Петрушка“, „Пролетно тайнство“ и „Жар птица“. Така и Прокофиев „изследва“ тайнството на магическата „тъмнина“ в „Приказки на старата баба“ (за пиано), или разрушаващата сила на древността в творчеството на Барток (Сюита оп.14, Соната и др.) Или не толкова известният, но не по-малко талантлив Карол Шимановски в цикъла „Метопи“ (за соло пиано) и „Фонтаните на Аретуза“ (за цигулка и пиано).
Мануел де Файя е роден в южния град Кадис, на брега на Атлантическия океан. Този типично андалусийски град претендира да е един от най-старите на европейския континент, регион, в който се смесват много културни пластове, започвайки от финикийците, през древните гърци, римляни, византийци, араби, докато се стигне до значението на града през Средновековието, служещ като врата към Новия свят. Де Файя израства в семейство с дългогодишни музикални традиции, затова и първите му учители по пиано са неговият дядо и майка му. Дете с разностранни културни интереси, той се раздвоява между рисуване, литература, театър и журналистика. На 14 годишна възраст издава и малко списание, като ръководи успешно неговото списване. Същевременно Мануел се занимава сериозно с теория на музиката и вече като 17 годишен младеж решава да се посвети на музиката. Често посещава Мадрид, където взима уроци по пиано при известния испански изпълнител Хосе Траго.
Първите композиционни опити започват в края на XIX век, когато де Файя пише кратки пиеси за различни инструменти, както и две испански оперети (сарсуели). Срещата с Фелипе Педрел през 1901г. е решаваща за него, по подобие и на останалите испански композитори от този период. „Идеологът“ на испанската музикална култура, човекът, който насочва младите таланти да творят смело, черпейки от богатото и колоритно интонационно наследство на Испания, дава своята решаваща подкрепа и на Мануел.
В първите години на новия век, младият творец обикаля редица западноевропейски страни- Франция, Германия, Швейцария, като пианист на пътуващ театър. Срещите му с Дебюси, Равел и Дюка повлияват на стила му, който излиза от обичайния и за други негови колеги салонно-лековат вкус. Той работи над операта „Кратък живот“, която е преведена на френски с оглед представянето й във Франция. Малко по-късно, де Файя среща и Стравински и Ванда Ландовска, музиканти, които дават своя отпечатък на музиката през цялото столетие. Младият Мануел концертира като част от клавирно трио, а през 1911г. дава рецитал в Лондон. След премиерата на „Кратък живот“ в Ница и своеобразната „генерална репетиция“ в Париж, известният издател Макс Ешиг я издава, като от този момент той е основния издател на де Файя до края на живота му.
Периодът около Първата световна война и малко след нея е изключително плодовит за зрелия вече композитор. Появява се „Любовна магия“ (2 варианта), танцова драма, която въплъщава магията на андалуския фолклор, „дуендето“ като философия на Андалусия, неудържимата страст на „канте ондо“, завладяващата енергия на Танца на огъня, Танца на страха и други. С това произведение, както и „Тривърхата шапка“, де Файя се нарежда сред най-ярките представители на поколението композитори от началото на века, които еманципират фолклора по нов, съвременен начин, извличат от него древните, неразработени от романтичните творци пластове и постигат невероятен ефект на стилистична яркост.
Към дълбокото познание на андалуския фолклор и неговото разработване със средствата на дисонанса и хармоничните ефекти на 20 век, бихме могли да причислим и „Фантазия Бетика“, за соло пиано (посветена на Артур Рубинщайн, но недооценена от него), „Нощи в градините на Испания“ , за пиано и оркестър, импресионистична творба, с колоритна и богата оркестрация и вписваща се в тембрите на оркестъра клавирна звучност. Интересна творба е и концертът за клавесин (пиано) и пет инсрумента, в който доминира неокласицистичния отенък.
Към посветените на Андалусия творби, не на последно място стоят и седемте народни испански песни за глас и пиано (1914). Композиторът отдава дължимото и на неандалуските фолклорни традиции (Арагонска хота), или Астуриас, но пребладаващи са андалуските – „Мавритански шал“ , „Приспивна“, Поло, Сегидиля (мурсиана), където духът на двете взаимно проникващи култури е пресъздаден знаменито.
След 1919г- де Файя живее в Гранада, където се посвещава на изучаване на испанското фолклорното наследство. Композиторът основава там фестивала за андалуска музика, прераснал по-късно в музикален фестивал на класическата музика. През годините до 1939г., аскетичната фигура на де Файя се вписва неусетно в пейзажа на живописния андалуски град и му придава строгост, съчетана с финес и любов към истински ценното. Близък приятел е на Гарсия Лорка, който живее в Гранада през онзи противоречив за Испания исторически период.
През 1939г. де Файя отива в Аржентина, където прекарва последните години от живота си. Като цяло, след 1920г. той композира малко, но се отдава на публицистика и научна дейност. Умира през 1946г., като след погребалната служба в катедралата на аржентинския град Кордоба, тялото му е пренесено в катедралата на родния му град Кадис.
Мануел де Файя се налага като най-забележителния испански творец от първата половина на миналия век. Заедно със световни композитори като Стравински, Барток, Онегер, Прокофиев, Шимановски и други, той оставя своя отпечатък върху музикалната култура на 20 век, дава своя дан за нейния възход като едно от най-ярките постижения в световната култура, за нивото на което бихме могли само да мечтаем днес.

de-falla

Уникални посетители: 872