Играчки сме на времето, на ужас!
Прокрадват се, изнизват ни се дните.
Живеем, ненавиждащи живота,
страхуващи се все пак от смъртта!
От дните на омразния ярем,
когато страшно бреме се стоварва
върху воюващото ни сърце,
което изнемогва в тегота
или потръпва в радост и наслада,
променящи се бързо в безнадеждност –
от минало и бъдно колко дни
(че настоящето не съществува),
в които да не възжелава смърт
душата, е възможно да посочим?
Но все пак се страхуваме от нея
като от заледен поток през зима,
макар да знаем: тази ледна тръпка
ще продължи един-единствен миг…

„Манфред“, Второ действие, Втора сцена