130-годишнина от създаването на операта в България е знаменателно събитие в културния живот не само на столицата, но и на цялата страна. Оперното изкуство у нас е с впечатляваща история, то създава радост на елита на София дори и в най-тежките моменти от историята на България. Можем да твърдим, че края на 40-те години от миналия век са едни от златните години за Софийската народна опера, както се е наричала през онези времена. Младите години на Гяуров, Гюзелев, Никола Николов, Райна Кабаиванска, Лиляна Барева и ред други световни звезди са минавали на нейната сцена, интелигенцията се е редила на опашки за спектаклите, където звучат техните незабравими гласове, а България с право си създава име на водеща „певческа“ страна, която създава в началото на 60-те години Конкурса за млади оперни певци. Той се провежда отново в тази знаменателна сграда, която макар да не е строена за оперен театър, приютява изпълнителите и тяхната вярна публика десетилетия наред.

С нескривано вълнение пристъпих за пореден път прага на операта, изпълнен с много спомени, най-вече от детските ми години, когато моят вуйчо Петър Щабеков ме водеше на бляскавите постановки от онова време, свързани с представления като „Травиата“ (200 спектакъла с Лиляна Барева), честването на Николай Гяуров през 1980 и т.н. Цялата инфраструктура вече е модернизирана, закупуването на билети отдавна е с възможности за онлайн, а приветливи млади хора в официални облекла те посрещат и настаняват по най-бързия и удобен начин на предвидените за това места.

Пандемията, която от вече почти година промени ритъма на живот по целия свята не подмина и операта, като средище на любителите на това признато повече от пет столетия изкуство. Масовостта трябваше да се запази при спазване на националните противоепидемични изисквания. В това отношение струва ми се ръководният екип на Софийската опера се е справил блестящо. Разделянето на публиката през един стол е направено естетично, с поставяне на цвете на свободния стол, което придава една естетичност на това принудително действие. Младите разпоредители се стремят спокойно, но категорично да напомнят на публиката за изискването за носене на маски, което дори на мен, човек който не винаги се съгласявам с крайностите около тези изисквания, ме кара да ги изпълнявам без каквито и да било уговорки. Не само защото са разпоредба, но и тук, в храма на оперната музика, те се внушават по начин, по който разбираш, че търсят оптималния баланс между необходимост и сигурност.

Вечерта на 16 октомври програмата на оперния театър предвиждаше едно от най-популярните си заглавия – „Мадам Бътърфлай“ от Джакомо Пучини. Като редица опери от края на 19 и началото на 20 век (премиерата ѝ е в Миланската скала в края на 1904г.), началото ѝ е белязано от крах. Достатъчно е да си припомним „Кармен“ от Бизе, или други подобни заглавия, които обаче бързо „оживяват“ със своите безспорни качества и оттогава шестват триумфално по световните сцени.

„Мадам Бътърфлай“ е типична „веристка“ опера, която се стреми да влезе надълбоко в човешките взаимоотношения, като изведе на преден план любовта. В случая се прибавят ярките културни различия между консервативната и държаща на традициите Япония и твърде либералната, отхвърляща националната идентичност на непознатия Изток американска култура. Двамата либретисти на Пучини- Джакоза и Илика добре схващат това противоречие и успяват да създадат оперен сюжет, който впечатлява публиката с драматургичното си развитие и неговото финално трагично решение.

Разтеглена на моменти по отношение концентрацията на развитието, операта успява да компенсира този недостатък с изразителността на своята музика. Арията на Чо-чо-сан от второ действие остава завинаги като безсмъртен паметник на мелодичното майсторство на Пучини, наред с Мими от „Бохеми“ или Тоска. Хармоничното разнообразие във вертикала надхвърля романтичните контури и навлиза във фактурната сложност на 20 век, като можем да правим аналогии с Вагнер, Р. Щраус, Малер, че дори и с американската музика от началото на миналия век, която звучи от мюзикълите по Бродуей.

Режисурата, дело на акад. Пламен Карталов за пореден път търси внушението чрез навлизането в тънките детайли на културното противоречие, основа на драматургията на известната опера на Пучини. Далечният Изток е убедително постигнат като мизансцен, осветителни ефекти, костюми и макиаж. Позиционирането на артистите на сцената е обрано от ненужни ефекти и достатъчно раздвижено за неособено претрупания декор.

Съставът, който се представи в тази вечер едва ли има нужда от детайлно представяне. Цветана Бандаловска е име, което дълги години се изявява достатъчно успешно както на оперната, така и на камерната певческа сцена. Със завидна свобода тя „води“ своята основна роля, гласово сигурна и изчистена, постигаща ефектна и възмействаща кулминация на важните за сюжетното развитие моменти.

Достоен нейн партньор бе тенорът Мартин Илиев, който изгради убедително своята роля на драматургичен и сюжетен „антипод“ на основната героиня, артистично реагиращ с мимика на определено важни детайли от основнта идейна линия.

Проф. Нико Исаков като Шарплес се отличаваше с артистизма, сигурността на присъствието си и важната роля, която играе в очертаните като съдбовни моменти в развитието на оперното действие. Определено това е силната главна второстепенна роля в сценичното действие. Тя играе ролята на коректив и своего рода посредник в сблъсъка на двете култури. В това отношение Нико Исаков поддържа изключителен баланс на поведението, без излишни чувства, с добре премерени емоционални средства.

Друг успешно вграден образ е този на Сузуки, Иванка Нинова, която изгражда своята сюжетна линия напълно в духа на „веризма“, плътно следваща традициите на своя народ и оставаща вярна на жената, на която служи.

С оглед цялостното разместване в залата, оперният салон в момента няма партерни места. Те се заемат от оркестъра, който е нестандартно подреден. Чисто акустически смятам, че това е вярно попадение по няколко причини:

1. Излизането на оркестровия състав от „кошарата“ придава по-голяма значимост на оркестровата партия, която в оперната фактура на Пучини има много важна роля.
2. В операта „Мадам Бътърфлай“ встъплението има важна самостоятелна функция (въпреки неголямата си дължина), като в него са забелязват интересни полифонични похвати, модерни за времето си хармонични вертикали, които „оцветяват“ цялостния облик на творбата.
3. Оркестровите интермедии са самостоятелни звена в общата тъкан на оперното действие, които не просто свързват технически различните действия, а служат за психологическа подготовка на слушателя за това, което следва да види на сцената.

От тази гледна точка, решението да се позиционира оркестъра така че да е „забележим“ и визуално да привлича както погледа, така и слуха е много добро.

Диригентът Григор Паликаров за пореден път показа най-доброто от своите многостранни музикантски качества. Със спокойствието на даровития музикант, той неусетно успява да спои в единно цяло сложната система на певци, малки хорови епизоди и колоритен оркестър и да „води“ сценичното действие със силата на ръководител, който вниква във всички детайли. Същевременно той притежава и умението да обедини тази сложна плетеница от сценично действие и изчистена от външни ефекти оркестрова партия, като създава единно протичащ музикален процес от първия до последния такт. И съответно да потвърди мнението на сериозните наши музиканти, че е един от водещите интерпретатори на симфонична и оперна музика у нас.

След дългите аплаузи, бяхме свидетели на затрогващо кратко събитие- проф. Нико Исаков получи златна лира от Съюза на българските музикални и танцови дейци по случай своя житейски юбилей и за своите високи творчески и педагогически постижения.