Тази знамените творба на немския романтичен гений се откроява ярко сред камерните творби на музикалната романтика. Тя разкрива по впечатляващ начин Брамсовата стилистика, мелодичен гений, зряла контрапунктична линия, грандиозна и логична драматургия, разкриване на най-типичните звукови качества на двата инструмента.
Първите две части са композирани пред 1862г., както и една Адажио, което композиторът по-късно унищожава. Финалът е добавен през 1865г. и разкрива преклонението на Брамс пред гения на Й. С.Бах, тъй като темата на фугата е базирана на 4 и 13 контрапункт от „Изкуството на фугата“.
Заглавието, което самият композитор поставя е „Соната за пиано и виолончело“, подчертавайки честата водеща роля на клавирната партия, която напълно губи акомпаниращата си функция.
Сонатата е посветена на Йозеф Генсбехер, певец и челист аматьор. При едно от първите просвирвания, Генсбехер се оплаква, че Брамс свирел много силно и нищо не се чувало от него. „Толкова по-добре за него“ се пошегувал композиторът.
Имаме възможност да чуем една магистрална интерпретация, в която класическите и романтични черти на произведението хомогенно са разкрити с дълбока емоционалност, вглъбеност, с подчертаване на вътрешни контрапунктични линии, които почти не се чуват в други изпълнения.
Жаклин дю Пре притежава дълбок и изразителен тон, който истински се приближава до тембъра на човешкия глас. Дълги фрази, които извайват една прекрасна мелодична структура, достойна за гения на Брамс.
Даниел Баренбойм партнира активно, като на моменти акомпанира със строга, хладна мисъл, в други моменти вплита богатата клавирна фактура с тази на виолончелото и двамата с дю Пре изграждат „спиращи дъха“ звукови кулминации, както и едва доловими звукови потрепвания.