Когато попадне на такива редове, писани от дама на средна възраст, читателят бърза да разбере: какво „лично“ иска да знае и какво „да погали“ нейната душа, представена в случая като лирически герой.

А поезията на Виолета Христова изобилства от такива редове.

За пропусналите срещите си с нея, нека кажем: Виолета Христова е сериозно и лесно разпознаваемо име в съвременната ни поезия. Стиховете й се отличават с оригинална прозорливост, завидна изтънченост, с изненадващи метафори и изповедалност, преливаща в лична философия.

В тях се усеща майсторството на обигран автор, който знае как да „опитоми“ потоците от думи, как да носи кръстовете на тези думи и как да превъзмогва техните голготи. Иначе казано, Виолета Христова е автор, към чийто патент са приложени осем поетични книги /засега/, издавани през последните двадесетина години. Автор, участвал в различни антологии, награждаван, превеждан на чужди езици. Т.е. автор с уплътнена творческа биография.

Не искам да я сравнявам с по-възрастните й „сестри по перо“, оставили следа в нашата поезия. Следата на Виолета все още продължава, дай Боже, за дълго. При това – „в крачка“, наложена от самата нея – премислена, преживявана и изстрадвана ведно с обратите на изтичащото време. Точно това време, което често доминира като постоянна тема в творчеството й.

Навлизайки в архитектониката на стиха й, подготвеният за поезия читател бързо може да се убеди колко е богат нейния регистър от фибри и сетива; колко опитна е нейната душевност; как лесно превръща допира й с необятния свят в поезия.

Видимо е, че тя не планира своите стихове, не търси прийоми да се хареса. Поезията й е благодатен резултат от диалога с вглъбената й душа. Тя се движи по нишката на изповедалността и с личния си бунт ни въвежда в своя сакрален свят. Чрез разнообразието от теми и стилистични похвати, неусетно попадаме сред житейската мъдрост, сред есенцията от лични преживявания. Уж прикрита, а дълбоко искрена, Виолета ни предлага поетични внушения от висока степен. Четейки, не усещаш как омагьосващо си увлечен от любовта, красотата и тихото благородство на жената-поет.

Скоро препрочитах последните й три книги и забелязах как от книга в книга, талантът на Виолета се разтваря във възходяща градация; как разцъфват възможностите й да се наблюдава, да обобщава, да синтезира.

През цялото време ме връхлиташе една мисъл, едно усещане, едно понятие, което ще изразя с две думи от един и същи корен: о-магьосване и раз-магьосване. Т.е. омагьосване, придружено с изтрезняване. И се замислих: не са ли тези две думи в основата на нейната поетическа естетика? Не са ли прийом, може би неосъзнат, и от самата нея? Приех ги като ключ към цялото й творчество.

От тук нататък е лесно: разлиствам книгите на Виолета, подчертавам отделни редове, куплети, а често и цели стихотворения. Иначе казано – съзерцавам. Иска ми се да цитирам някои от тях, макар да зная, че е риск с отделни редове да излезеш от контекста на „цялото“. Това е като да късаш живо месо от живо тяло. Но нека опитам да ви „зарибя“. Преди да го сторя, ще спомена за още едно качество на Виолетините книги – изпипани са графично. Дизайнерският почерк е на дъщеря й Ина.

Да продължавам ли? Вярвам, че вече сами ще искате да посегнете към тези книги. А за мен, поезията на Виолета Христова въздейства като осъзнато приятелско дихание.