Моя, все още мъничка, фея,
елфче, легнало в чашка на цвете!
Ти магии немалки умееш –
яхваш кончето на ветровете
и щастлива в небето политаш,
там, където орлите се реят;
Модро слънце ти свети в очите;
Нежна музика устните леят –
с твойте приказни сладки вълшебства
омагьосваш голямо и мало;

Малка моя, огромното детство
под лозницата с грозде e спряло
и дресирало бързото Време
да обръща деня ни нарочно…
Направи знак, така че да вземеш
мен със себе си в детството точно.
Там е лято – безкрайно и бяло.
И морето е все до колене.
Ти с мистичното си огледало
престори на джудженце и мене.
И тогава домашната стая
ще превърнем във горска поляна,
на която две сенки играят –
фея малка с джудженцето-мама.

Мое малко таралежче,
с тънички игли.
Толкоз точно с тях бодеш, че
случват се бели.

Ако с теб не са съгласни,
ставаш на кълбо –
и игриво, и опасно,
като клонест бор.

Стреляш с умната муцунка
мълнии-стрели.
Позволи ми да ти цункам
острите бодли!

– Как цветята стават пеперуди? –
гледа Рая умно и се чуди.
– Малка моя, аз ще ти изпея
песен за дантелената фея,
дето с жезъл броди из гората
и поръсва с бял прашец цветята.
Щом докосне цветето, то кихва
и венчето – пеперуда – литва.
После хванати на хоровода
пеперудите творят акорди.
Кацат, хвъркат, стигат небесата
и отново спят по дървесата.
Малка моя, затвори оченца,
пеперудите са в твоя сън цветенца.
Още миг и приказната фея
с тях съня ти детски ще засее.

Хайде, моето дете,
за любов да поговорим!
Тя е всичко, що расте
връз земята ни отгоре.

Тя е писък на пчели,
сраснали се със цветята.
Тя е болка и боли,
щом се слеем в необята.

Тя е с нас от памтивек –
вино и светлик – магия.
Прави всекиго човек,
щом я в себе си открие.

Хайде, моето дете,
пускам те да я намериш!
Със любов да преметеш
Слънчовите ранни двери.

После ще я раздадеш –
по една троха за всички.
Хайде, тръгвай, тръгвай пеш!
Научи се да обичаш!

Моето детство –
от друг свят наследство,
не ще да яде сладолед.
Спира на място, сред цъфнали храсти,
и киха с червено носле.

Гледа наивно –
самата невинност
прозира зад тези очи.
Назад се препъва, в бързей потъва,
не плаче, а само мълчи.

С нослето си смърка,
с миглите пърха,
потънало в лепкава пот.
Моето детство е бяло вълшебство,
любим, незабравен период.

Но после със внуци
пак ще накуцва
в един кръговрат обозрим.
Моето детство бе пълно кокетство,
а днес е от спомени дим.