ти можеш

да хвърлиш камък в прозорците
да заковеш с прът вратите
да забиеш пирони в китките
и да си така отчаяна че да скочиш от моста.

но ти можеш и
да репетираш миналото и бъдещето
на терасата огряна от слънце
да гледаш с бинокъл всеки заоблен миг
докато слушаш токата и фуга
да чуваш как Йохан трещи с пороят от чувства…

малко любов е нужна, повече въображение
и нищожно количество тъга.

завесата се вдига пред луната
и ти си, Волфганг
с твоята нощна музика

малка танцуваща бяла цигулка
с жужащи пчели и птичи песни
флейти и цимбали с дълбок глас
и гръмотевичен удар на контрабас…

да! все още има звуци,
нов ден, битие,
заслушвам се във своите мелодии –
през дрехите, стените, часовете
внезапно се просмуква студ.

ако искаш да ти е просторно
бутай стените –
така си мислех
докато купувах този апартамент.

сега свободата в него се разхожда
по пижама,
пали изречения
докато бърше стъклените маси,
френските прозорци, огледалата –
всички те
помагат
светлината
да улавя ехото на залеза.

трудно им е
на повечето ми приятели
да живеят без стени,
заключиха се
в стаите с високи изречения,
щастието им бе един ден край езерото,
тревогата обрамчи тесните им домове,
един-двама се накиснаха със банките,
други се ожениха повторно
трети емигрираха в отвъдното,
но повечето са си много добре.

разбира се
те всъщност се заключиха от мен,
но от друга страна
на кого съм му притрябвала във вторник.