Пихме на лозите прясната зора.
Над нас луната, слънчево перце, горя.

Когато отшумят вагоните на мрака,
макар със закъснение, уви,
ще ни съзрат и нас, безстрашните треви,
живели между релсите на влака.

14-18.01. 2001

Стари надписи “Praha” в мотрисите –
сякаш се движат пребоядисани
трамваите кървави на Пражката пролет,
а в метрото отдолу
сноват по ирония
свистящи съветски вагони.

И все едно е кой побеждава тук –
непромененият сърп и чук
по полицейските колани
или пък бежанците-талибани:

Не може нийде истината да припари.
Нощува у поетите – небесните клошари.

18.01. 2002

Не си, не си ти земен рай.
Прозрях страдалната ти орисия:
ти си хилядолетен бонсай,
безмилостно подрязван от Русия.

29.01.2001

Преследван и отхвърлен от послушници чевръсти,
гласът, прошепнал в теб “Лама савахтани”,
ще викне някой ден “Стани!”
на твоето сърце разбито, клето –
последната метафора на кръста.
И не взривен, а възкресен
ще се възземеш към небето.

06.02.2001

когато се задава тя,
един слънчев лъч я разсъблича:
през блузата и полата
прозират сутиен, бикини, през тях
прозира цялата секс география –
сливо поле, голо бърдо, две могили,
но любовта е нещо по-различно,
тя не е страх да не сгафиш,
не е да си мислиш, че си без грях,
не е в любезност да се изсилиш,
не е страх да не си изпатиш,
а кротка роса, която в очите влита.

20-24.04.2008

между Царя, който се върна от египет
и царя, който се върна от испания
точно в мига на разминаването
между царя, който се върна от испания
и народа, който замина за испания на гурбет
между червените кхмери и червените химери
не днешното, бъдното не може да се роди
няма къде да се подслони
да те ръкоположи с детска ръчичка
когато те милва насън

жаждата ти тук е утолена
със собствена кръв сълзяща в устата

11-14.12.2007

Прозря поетът: “Всичко вехне”
и нищо тленно не поиска,
защото свята е утехата,
а не отломката скалиста.

И прав бе той: живеем в грях,
но не е вечно, нито свято мъртвото:
Студът и зноят го разкъртват
и го превръщат в дим и прах.

И вярно е – във времената стари
въздигал е човек по указ строг
от камъни неръкоделни своите олтари,

за да познаем, че е непримесен
с човешки труд дарът небесен
и неговата милост има срок.

25.03. 2002

По улицата къщите са наредени
подобно кафеникави резени
от роял-кейк. Прехрана тук не липсва.
Луната пада сякаш от пакетчето със чипса,
дорде оттатък границата се превърне пак
в мъждива лампа от купе на нощен влак.

Като по слънчев летен тротоар от здрач
блестят крайпътни градове като отломки от бутилка.
Макар и да пътуваме, животът ни е спирка,
очакваща самотно небесния метач.

17-19.09.2001