Когато става въпрос за практиката на клавирното музициране, традиционните представи са формирани около солистична сценична изява или камерно изпълнителство. Как бихме възприели нещо коренно различно и дори необичайно като явление – ансамбъл от осем рояла разположени амфитеатрално на сцената, 18 изпълнители и ръководството на диригент. Всъщност, това изобилие не е никак в повече, а точно необходимото множество инструменти, за да се получи магията и очарованието на клавирния звук. „Байнов пиано ансамбъл” е точно такъв феномен, екип съставен изцяло от пианисти, идващи от различни части на света, за да се обединят в обща творческа идея, идентична на оркестровата концепция за единство. Броят на  изпълнителите пианисти непрекъснато нараства или варира в зависимост от репертоарните произведения, като до момента свирещите ръце достигат числото 32.   

За първи път, четири града в страната – София, Пловдив, Варна и Велико Търново посрещнаха проекта „Концерт на осем рояла”. Събитието само по себе си е ново и атрактивно за широката публика. Създател и артистичен директор на ансамбъла е проф. Томислав Байнов. По повод отбелязване на 30 години от съществуването на клавирният оркестър, той избира именно България, родната страна, да бъде мястото на което да гостува ансамбъла.   

Началото е обещаващо. Сцената е притъмнена в очакване, единствено се осветяват роялите подредени в елипса. Излиза първият пианист, заема своето място и зазвучава пулсиращ остинатен тон. Като под режисиран спектакъл се появяват на равни интервали от време втори, трети, четвърти пианист до достигане на целият състав от изпълнители. Всяко следващо влизане е нова реплика, обогатяваща звучността. Постепенното наслагване на клавирните партии достига своя интензитет и на сцената се появява диригентът – Григор Паликаров. Именно тук, може би съвсем логично би стоял въпросът дали е необходим диригент на изпълнители, които свирят на еднакъв инструмент пиано. И точно в тази еднаквост намираме логичният отговор. Клавирният звук е лишен от разнообразни тембри, каквито откриваме в изобилие при оркестъра. Поради тази причина по-различни умения и изключителна прецизност е необходима при открояването на различните тематични линии, ансамблови диалози и имитационни провеждания. Необходимо е непрекъснато синхронизиране на бързо отслабващия краткотраен клавирен звук, както и ударността на артикулацията да бъде омекотена в пластични фразировъчни линии. Когато и съставът на изпълнителите е голям, намесата на диригент е абсолютно необходима. Трябва да отбележим, че заставането пред подобен клавирен ансамбъл е не по-малко отговорно от дирижирането на симфоничен оркестър.

Предимството на изпълняваната програма е, че показва пред публиката творби от различни стилове и периоди, които от една страна са необичайни и различни версии на популярни оркестрови произведения, а от друга – редки оригинални творби писани през 19 век специално за клавирното камерно изпълнителство. Особено впечатление прави увертюрата към операта „Семирамида” от Росини, транскрибирана от Карл Черни за 8 рояла на 32 ръце. Популярен предимно като автор на клавирна литература в етюдния жанр, Черни също така е притежавал качествата на великолепен аранжор и транскрибьор.  В многобройните си транскрипции, както и авторски творби, създава повече от  10 произведения за 6 ръце, два квартета за 4 рояла, като  не допуска нито веднъж дублиране на тонове в клавирните партии. Неслучайно неговото дело е записано в рекордите на книгата на Гинес.

Другият акцент в програмата е авторската творба на Томислав Байнов  „Метроритмия 1” за шест ръце на един роял при която прави впечатление усложнената ритмична картина.  За постигането на специфичния метроритмичен комплекс авторът споделя: „Композицията е предимно в размер 15/8, като на отделни пасажи преминава в 10/8. Партията на Secondo piano, т.е. пианистът по средата свири шест двувременни групи от осмини, тривременната е накрая. Тази пулсация задава основният ритъм. Басовата линия, която е поверена на третия пианист, започва с тривременна група в началото. Това разместване, съчетанието с тривременна срещу двувременна метрична група, образува часовников механизъм с особен ритъм. Primo piano свири пет четвъртини с точка, което от своя страна наподобява своеобразна квинтола.  Цялата тази комбинация създава много ритъм и енергия.”

Освен, че създава за клавирния ансамбъл собствени авторски творби, Томислав Байнов реализира редица транскрипции на оркестрови произведения. Пример за това са представените в програмата негови версии на Фантазия „Бик на покрива” от Дариус Мийо и „Рапсодия в синьо” от Гершуин.  По особено атрактивен начин в транскрипцията на Мийо е подсилена ударната специфика в партиите на пианата, които на моменти изграждат активна ритмична картина, типична за перкусионен инструментариум. Колорит създава използването на маракас от Байнов по време на сценичното изпълнение, който е скрит в обувката на изпълнителя. На възлови места, активното и ритмично потропване с крак на пианиста оживяваше клавирната звучност, внасяйки ефектен ритъм. Ударните инструменти присъстваха частично и в други творби от програмата, поверени на различни изпълнители от състава, което подсилваше усещането за оркестралност.

Другият интересен аспект при ансамбъла е разпределението и подбора на тематизма между осемте рояла. За да се получи добър акустически баланс в пространството водещ принцип е  първите два рояла, които са разположени най-близо до публиката да поемат важната и отговорна роля, както и следващите трети и четвърти. Най-често в тях е застъпен тематизма на творбата. Пети до осми роял изпълняват други ансамблово оркестрови функции, които дори и да не са солистични не носят в никакъв случай по-малка отговорност. За собствените творби и преработки Байнов споделя: „Всъщност, в моите композиции, както и транскрипции, съзнателно избирам темите да се завъртат и по този начин всеки пианист да има солистични линии. Като например, основната ми идея в преработката на Гершуин „Рапсодия в синьо”, която присъства в нашата програма е аз да поема предимно оркестровите елементи. Поради това съм раздал соловата партия  на другите изпълнители, за да не се получи неволно усещането, че другите ми акомпанират. В други мои версии също така всичко е раздадено по равно между клавирния състав.”

Съществуването на ансамбъла на сцената в продължение на 30 години в активен творчески тонус е морална отговорност, мисия и призвание за неговият създател. Със серия от концерти по цял свят, Томислав Байнов поставя една основа за възраждане  традициите на 19 век за ансамблово свирене на пиано. Всъшност, тази практика е съществувала в Европа като камерна изява или домашно музициране до началото на двете световни войни. До 1912г. се е музицирало непрестанно на шест или осем ръце, като в хода на двете световни войни тази практика се изгубва. В края на 70-те години отново се завръща тази идея.

Ако потърсим генезиса на създаване и транскрибиране на клавирна ансамблова литература ще го открием при Черни, който в средата на 19 век дава редица свои предложения към вече популярни оркестрови творби. Именно тези обработки, са откривали възможността на всички любители на пианото да имат своята изпълнителска версия, достъп до модерните за времето творби, без да имат средствата на звукозаписа и възможността да слушат предпочитаната от тях музика. Те са имали редкия шанс да участват директно в нея, като музицират на четири, шест или осем ръце. След Черни редица други композитори следват тази тенденция, за това в този период  има много създадена клавирна ансамблова литература.

За зараждането на клавирния ансамбъл и дългият творчески път, който изминава през годините, Байнов споделя: „Идеята ми за оркестър от осем рояла се роди много отдавна още в България, но имах възможността да я реализирам първо в Германия, поради факта, че подобно начинание изисква солидна подкрепа. Щастлив съм, че в годините се постави една нова основа за ансамблово свирене в световен мащаб. Споделям мнението, че клавирното камерно музициране е една отворена ниша, която предизвиква реален интерес, както сред музикантите, така и сред публиката. С моята личност вие сте на извора по отношение на литература и познание. Ние положихме огромни усилия да открием създадената до момента литература. Това беше абсолютно фундаментирано, за да може да съществува подобен състав, защото съгласете се, че не бихме могли да бъдем изпълнители на нещо, което само аз съм измислил. Именно поради това, ние работим с оригинали.  Мога да докажа екзистенцията на над 400 произведения за едно пиано на 4 ръце, над 350 за два рояла на 8 ръце, както и известни произведения за 3,4,6 или 8 рояла.

Щастлив съм, когато редица съвременни автори непрестанно ни изпращат произведения,  специално създадени за нашия ансамбъл. В момента разполагаме с такова количество литература, което за да бъде изсвирено, повярвайте един живот не стига. А какво ще е бъдещето? Приятно съм изненадан когато виждам прекрасни млади пианисти, участващи в създадения от мен конкурс за клавирни  ансамбли на шест и осем ръце. Вярвам, че те ще продължат, съхранят и развият ансамбловото изкуство и ще го отведат до нови интерпретационни върхове.” 

Финалът на концертната програма завършва като своеобразна арка драматургичната концепция, заложена визуално от самото начало. Изпълнителите един по един напускат сцената. Звучността постепенно се разрежда, докато накрая остава пианист, който с последните изсвирени тонове сякаш „спуска завесата” на клавирния спектакъл. Публиката избухва във възторжени аплодисменти. Бисовете един след друг не спират. За дълго ще оставят в духовното пространство спомена за този пир на клавирното изобилие.