ГАЛЕРИЯ НА ДУМИТЕ
ГАЛЕРИЯ НА ДУМИТЕ
Голи са без книги народите, голи са безкнижните души, ненапоявани от Божия дъжд на буквите.
Св. Константин-Кирил Философ
Годишнини
Пламен Хаджийски



Памет за Ростислав Йовчев – Петровден, 2022

Преди да срещне смъртта на Петровден миналата година, изтъкнатият български пианист Ростислав Йовчев бе подготвил пореден концерт с бразилска класическа музика и щеше да го изнесе в Созопол на 24 юли 2021 г. – само десет дни след 60-тия си рожден ден, който не дочака. Съдбата на този щедър дух се оказа скъперница на дни и не му позволи да празнува юбилея, но той, сякаш предугадил невъзвратимото, го почете предварително с великолепен рецитал на 26 май, превърнал се в дълго аплодиран на крака творчески завършек на един твърде рано покосен живот, чиято сърцевина беше изтъкана от музика.

Ще бъде и вярно, и дълбоко невярно да кажем, че Ростислав Йовчев ни напусна.

Вярно е, че никога вече няма да видим този мил и благословен с ужаса на велика дарба човек да излиза на сцената и да застава до пианото, няма никога вече да го чуем как говори – леко смутен и същевременно непоклатимо уверен – за живота и творбите на любимите си композитори, никога вече няма да вкусим сладостната болка от дóсега с неизречимата красота, в която ни потапяха пръстите му, скръстени сега завинаги.

Вярно е също така, че сред нас живя удивителен човек, способен да превърне и най-разстроеното пиано в магически театър, да вдигне непроницаемата всекидневна завеса пред очите и ушите ни, да отнеме всяка тегоба от света около нас и да ни поведе на вълнуващо пътешествие високо над схлупените облаци на забързаната ни суета. Съзижданите от неговото осезание величествени здания на проникващия през слуха дух се стапяха мигновено, подчинявайки се на тайнствените правила, върху които се гради музиката – тази летлива и съноподобна архитектура.

И все пак чувстваме, че нито тон, изсвирен от него, не е бил роден напразно. В това ще ни убеждават занапред не само аудио- и видеозаписите, които сме съхранили. По някаква неземна логика, не съвсем понятна за нас, живите, всеки мимолетен тон, отзвучал във времето, отеква във вечността и образува безкрайни, затихващи и отново надигащи се обертонове в океана на вселенската памет, така че всичко, случило се някога във времето и някъде в пространството, се вплита неотделимо в тъканта на вечното настояще.

Затова не е вярно, че човек като него може да изчезне – смъртта е най-потресаващата заблуда.

Уникални посетители: 113