ГАЛЕРИЯ НА ДУМИТЕ
ГАЛЕРИЯ НА ДУМИТЕ
Голи са без книги народите, голи са безкнижните души, ненапоявани от Божия дъжд на буквите.
Св. Константин-Кирил Философ
Поезия
Анго Боянов



Излезе от печат новата книга на Анго Боянов
ТИХОСЛОВИЯ

Ако ти пречат
да си кажеш думата,
с която си дошъл,
не се смълчавай!
Помни я и я осветявай!
Превръщай я в молитва!
Но не я преглъщай!
Повтаряй я, въздишай я –
отново и отново!..
Докато стане Слово.

ДУХЪТ

Когато бях отвъд – в утробата на Логоса
и в лоното на Божията святост,
наоколо бе мрак – забулен в сънна логика
и лепкав дъжд цареше в Необята.

Разбунен бях и – с коравосърдечност –
зачевах собствената си природа.
Докато стана Дух и осъзната вечност
под цветната дъга на небосвода.

И някакви енергии – прозрачни и неведоми –
към будната ми същност заприиждаха.
Не помня как, но – в тъмното – прогледнах.
И виждах всичко. Себе си не виждах.

Сега съм тук и пак съм Дух, но в плът.
Неканен пришълец. Беглец в човешка кожа.
Аз всичко ще узная, преди да се запътя
към лоното на светлината Божия.

Ще разбера поличбите на всичко живо,
което се заглежда към небето.
А за Човека ще оставя най-красивото –
да разпознава тайните на Битието.

 

РАЗГОВОР

От какво да те чистя, сърце?
Не останаха тайни за чистене.
Само сухи сълзи.

От какво да те пазя, сърце,
свободата си ляга с неистини.
А, край нея – случайни илюзии
си разхождат нетрайната вяра.

Остани ми свидетел, сърце,
щом усетиш,
че душата ми тръгва нанякъде.
И бъди ми приятелят драг.

Знам си пътя.
Вървежа си знам.
И часа за разпятие…

А Духът – неподвластен –
само чака мига,
в който всичко си идва на мястото.

 

ПОДГОНВАНЕ НА ДЯВОЛА

Не ме омайвай, Дяволе,
все нещо съм прихванал
от твоята лукавост.

Не се завирай в мойте изкушения.
Едва ли са лъжица за твоята уста.

Нали разбираш, че и аз си имам Бог?

Не ти ли стигаше
да се провираш между сенките
на моите приятелства?
От там те знам.
Нали чрез тях те изучавах.
Когато се разхождаше в душите им
докато станат твое притежание…
А ти – и с моята опита?!

Сега сме квит.
И няма за какво да се надхитряме.
Ни да се жалим, ни да се обичаме.
Аз не едно и две безсъния ти посветих,
нормално е да си ми вече безразличен.

 

ВЕЧЕРНА ПРОВЕРКА

Обичах повече, отколкото ми се полагаше.
Рискувах повече, отколкото ми беше позволено.
А – онези горе – бдяха
всичко да е в нормата.

На прибежки се изкачвах по Живота.
Изригваше натрапчивата ми дисциплинираност,
щом тръгнех да си побеждавам бесовете.

Бях реперът на младостта си
и реферът на малките победи,
които, всъщност, се оказаха
големите ми поражения.

И оттогава – все съм млад и недовършен.

А – онези горе – вечно бдяха
за тежестта на мойто помъдряване.
И още бдят. Невидими, но бдят.
Да не би да мръдна по-високо
от индекса на позволената ми вяра.

 

ЖЕГА

Безбожна тишина и… жега.
Проскърцва бащината къща,
а покривът е пожълтял от суша.

Пропукани са устните на портата
и още ръсят песъчинки
от изветрялото ми детство.

А – под изгнилите греди –
щурецът-скитник
си е забравил мандолината.
И кой го знае – в този мъртъв час –
къде ли се поти?

…Топи се изоставената тишина.

А Бог – загрижен – не от вчера,
се е захванал от Душата ми
Човек да прави.

 

СТАРИТЕ БИБЛИОТЕКИ

В тях дървоядите бродират вече
своето изкуство.
Надяват се със собствени поезии
да се промъкнат в Божия регистър.
Стопаните – отдавна са политнали
в незнайното.
Ни синове, ни внуци стъпват
върху дебелите килими.
Единствено разбунените духове
на гневни автори – забравени
и непрочетени докрай –
си дават среща в тая
овдовяла пустош.
Какъв неподозиран рай
за антиквари и клошари!
Какъв неподреден
и сбъркан ад на битието…
Ом – Аум – Амен…

 

БЕЛИЯТ КОН

Той не знае какво е юзда,
нито стреме.
И едва ли ще пусне ездач –
да протрива гърба и подритва корема му.
Той е Белият кон
и пазачът на Бялата грива,
по която се стича потта и прелива
към солената пустош на здрача.

Тегобà – и за теб и за Белия кон е
да зацвили, да стресне съня
и разпъне душата ти кръстна.
Божи знак е това…
И повеля на Белия кон –
да ти дава кураж,
да изпълва пейзажа
със безмерна Любов и присъствие.

А – когато пресрещнеш очите
на Белия кон,
помоли го да срешиш косите
на Бялата грива.
За да хванеш следите на Пътя.
На Белия път.
Там, където се сливат
необятният рай на Безкрая
с неизбежното ти отиване.

 

ЗАГАДКА

Аз започнах чрез тебе, Жена,
да събуждам греха си.
Не разбрах как го слях
с добротата.
Но усетих, че ти бе оная –
безподобната фея –
за да тръгна нататък. Към нея…

И разбрах – Любовта е сънят,
посред който се губя.
И мигът на внезапния страх,
че съм все недолюбен.

Любовта… Колко трябва да зная,
за да влезе душата ми в нея?
Аз – досущ да я припозная,
тя – досущ да ме завладее.

Но, признах си, Жена, пак чрез тебе
Любовта се завръща.
И – захлебил от нейната същност,
заприличвам на себе си.

 

ВИХЪР

Танцувам те, Любов, до премаляване.
Танцувам те – безпаметно и нежно.
Потъвам причестен, забравен,
в недотанцуваната ни безбрежност.

Заливат ме благословени водопади.
Прегръщат ме.
И теб прегръщат.
Отдадени на тяхната игривост,
благочестиво им отвръщаме.

Бъди честит, наш ненадеен танц!
Въздигай ни, да свикнем на летене.
Възнасяй ни! И там ни остави –
прегърнати, олекотени и… спасени.

 

АНА

Щом се превръщаш в огледало
на най-потайните ми мисли,
значи си Любов.

Приема ли те за утеха,
за съвест и мечта за другаруване,
значи си Доверие.

А – събера ли те в едно сърце –
затуптява твоята безкрайност.
Ти си!

 

РАЗГОВОР В АВАНС

А някой ден –
денят на мойто тръгване –
не само аз –
и двамата ще сме отсъствие
един за друг.
Но – моля те –
не давай на сълзата
да дави твоята разнеженост.

Не позволявай на душата си
да се превърне в котва.
Тя – котвата –
е само за моряците.
А ти, нали разбираш –
аз едва ще съм отплувал.
Бог знае по какви морета
ще търся добрините ти.
И – затова ти казвам –
котвата не е от най-добрите ни решения.
Да мислим за крила…

 

ЧОВЕКЪТ-ЦВЕТЕ

Погледай цветето – как пие светлината
и как се вие силуетът на снагата му.

Така Човекът се стреми нагоре
цвета на свойта нежност да разтвори.

Човекът-цвете, Чудото всевишно,
въздиша пред поредното затишие.

За кой ли път се случва да не знае
да върже възела на двата края.

И… да отвърже царството на трите свята –
на Любовта, Смиреността и Свободата!

 

СЪНЯТ

Не се оставяй
някой днешен Лао Дзъ
да ти показва Пътя.
И твойте пътища си имат
своята цена.
Най-вече, ако им предложиш
извървяване.
Това е смисълът на Пътя –
извървяване.
И няма за какво да го сънуваш.
Извърви го!

 

ПОСЛЕДНАТА СЪЛЗА

Не ми пресичайте тангото –
венецът от усмивката на здрача.
Аз нямам сили – без танго –
животът си да доизнося.

Довчера ме залъгвахте, че имам право
докрай да изтанцувам танца си.

И аз се втурнах –
с окрилени стъпки,
с премерен жест и старческа наивност
да ви вярвам.

А вие? Ах! А вие… всеки го разбра,
че сте фалшивите танцьори.
Обучените танцоразбивачи
и назначени целувачи на лъжата.
Заклевам ви! Преди да ви осъдят боговете.

Не ми отнемайте тангото –
последният кураж от мойта вяра.

 

В ШЕСТ СУТРИНТА

Будилниците се раздират от звънене
и трескаво разделят часовете
на време и безвремие…

Душите се прибират,
размърдват се милионите тела
и сънни се протягат.
За да започне пак –
отново и отново
разместването на живота.

 

ВОДАТА В НАС

Водата в нас. Как кротко ни изпълва
с неоспоримото си съществуване!
Прониква мекотата ѝ. И ни сближава.
Не сме разчели още тайната ѝ азбука.
Не сме наясно и с подводните течения.

А само някакъв далечен шум
отмерва пулса ѝ –
на приливи и отливи.

Водата в нас е радостта, с която мерим
живеца на човешко равновесие.
Свещената вода,
в която няма как да се удавиш.

Дали ще ни подскаже повече
за своето тържествено присъствие?
За жаждата и глътката,
за мокрите ѝ прегрешения?

И за упорството, с което
вниква в паметта ни.

Водата в нас, и ние в нея…

 

СПОМЕН ЗА МУХА

Капан е люлката на паяка.
Дискретна мрежа за премеждия.
Не пъхай кръглия си нос, муха,
в съмнителни пролуки!
Не се превръщай в сигурна храна
на хитрите!

Не се увличай в риск,
щом паякът те дебне –
с облещени очи
и многоноги клещи.

Привикна вече – в паяжина да отмаряш,
но тя не е площадка за излитане.
Не е Голгота. Нито е възхита.
Тя само е сушилня за неосъзнати твари…

 

ДРУГАТА ЛЮБОВ

Тревичката детински си играе
с прищевките на палавия вятър.
Ни танцът ѝ ще забележиш,
ни трепкавата непорочност.

Това е другата Любов –
набола и безупречна.

Сълзата ѝ е миг от чудо
и пътя към себеотричане.

Това е другата Любов –
едва политнала прашинка,
а вече влюбена в Безкрая.

 

СТАРИЦА

Дошло е вече лятото,
а тя – все още го сънува.

Дали умът ѝ ще я пренесе
над синкавите изпарения,
или ще я остави на брега –
да се залисва
в пътеките на младостта?

И – ето я. Пристъпва в пясъка.
Със срамежливо любопитство.
И с някаква несподелена гордост.
Под ходилата ѝ остава само минало
и – тук-таме – следи от мидени черупки.

А вятърът – чаровникът на ширините –
от векове хитрува.
И уж флиртува със загара
по старческите рамене.
Личи си как прибързва
да превърне стъпките в забрава.
И ги издухва – като за последно.

 

БЛАГОДАТЕН СЕЗОН

Ноември. Месец за кротуване,
за по-прибрани срещи и забави.
Но – през ноември – залезът хитрува,
увеличава своето скъсяване.

А мозъците – по насъщния залисани –
напират да крещят. За да се чува,
че не от вчера всичко им е писнало…
Едва ли скоро ще се налудуват.

 

РОСАТА

Чиста е като молитва
и не е слана.
Най-кашерната храна
за ангели и херувими.
И обичайната закуска
за треви, цветя и пъпки.

Нагледай ѝ се!
Няма да ти дойде в повече…

Най-малкото – ще те отучи
да се надскачаш със околните.
А може и да те откаже
от напъните ти за щастие –
за имане и за недаване,
за алчните ти навици и намеци
и всички там най-откровени недоразумения…

Ще можеш ли да вникнеш и да стигнеш
до нейното изплакано събожие?

Опитай се! Прекарай я през теб!
И свиквай бавно да я пиеш!
И да я изговаряш… Като роса-молитва.

Останалото – ще се случи.

 

БЯГ

Сега е времето да съм различен.

Да се увличам по неизживяното,
да вниквам в тайните на премълчаното.
Да се виня, да се създавам
и да се себеизричам.
Да възхвалявам, да презирам,
да обичам,
да губя, но и нещо да намирам…

Сега е времето да съм различен.

Да съм красив и мъничко суетен.
Умерено свенлив, сърдечно избухлив –
наивен и неповторим. Несрета…
Да се прераждам и да се възраждам.
Да съм себичен, прозорлив и… Жив.
Честит да се покланям на всемира
и все по-бавно да умирам…

Сега е времето да съм различен.

А – дойде ли часът за нощно бдение
с душата ми ще се стаим – уединени.
Тя – винаги унила – ме причаква
аз – винаги виновен, но – еднакъв.
Недопустимо е с Душата си да съм различен.

 

ДРАСНАТО НА КАМЪК

Правех всичко възможно
да пришпорвам живота.
Да му дърпам юздите, да му бърша потта.
Да прегръщам соления ритъм на дните.
И да пия сълзите, изтекли от песента.

Да се будя в любови прекършени,
изживени – а все недовършени.
Да се ровя в косите им къдрави
и да щипвам по капчица мъдрост.

А сега ми се иска да мога
да се вместя в най-точните думи
и смирен на опашка пред Бога
да помоля за мир на праха ми.

Уникални посетители: 409