Не съм виждал Румен Леонидов да рисува. Не съм и подозирал, че той рисува не картини, а художници. Рисува техните светли лица и съдби. Техните самобичувания и нежни признания. Рисува скици и икони – едновременно. Само че с перо, не с четка. Не с багри, а с думи.
И откъде му идва този словесен замах, за да драсне изневиделица, ако не друго, поне една златна лимба към често непредвидимите и чепати характери на своите герои. Чепати и благословени! Благословени и неприлично благи.
Завиждам на Румен за среднощията, прекарани с тях. За звъна и блясъка на чашите. За сладките приказки, за медовината, която е обливала душите. И за музите-видения.
Това, че му е хрумнало да събере образите на приятели „рембрандовци“ в книга-картина, книга-откровение, книга-поклон, го прави поетично жив. И още по-жив. Защото е подредил последователите на Майстора от Шишковци в компанията на великия ибериец Хуан Миро. Не за сравнение, а заради общия им захлас пред божественото изкуство.
Бъди честит, Румене! Благодаря ти, че се появи като шеметен душеприказчик – с есета-жестове – в желаната „Галерия от думи“ – най-новият припев на нашето Издателско ателие.