Тези едри ръце,
тези тежки ръце
мигар са
милвани
някога?
Даром нито от Бог,
нито даже от мъж
никога
нищо
не чакали.
Тези кротки очи,
тези тъжни очи
колко ли
много
са плакали!…

Едри, тежки ръце.
– Кротки, тъжни очи.
Ласкаво, мъдро сърце…

Майка ми!

Зидарят е заспал
направо на земята,
омаян от лъчите
на циганското лято.

Тополата го гали
със пожълтели листи,
които падат бавно
като узрели мисли.

Стените на строежа
изплетоха от скели
една крилата люлка
за сънищата бели.

И своя бяг земята
забавя дяволито –
усеща тя мощта му
и мъдро я зачита.

Че той единствен знае
оназ магия – дето
ще й помогне нявга
да надрасте небето.

Все повече небе
през клоните прозира.
Отвсякъде
извира светлина.
Изгубил много сили
да прекоси баира,
в краката ми
полегнал е деня.

И всеки падащ лист
е малко, тихо слънце
понесено от светла,
оранжева тъга
към сухата земя,
където ще прозвънне.

Но то лети и даже
не пита докога…

1990 г.

От там, където спират другите,
оттам тръгни и все нататък.
Не питай докъде ще стигнеш.
Може пътят едновременно
да е цел и средство, може пътят да си ти.
И не надничай
за смисъла под всеки камък.
Смисълът не е мираж,
той съществува,
но не се измерва с килограми
и на вкус не се опитва.
Тъй казват тез, които са стигали досами него.
Заклевам те – тръгни!
Един от спрелите те моли.
И ако ти е съдено да спреш,
гледай да е по-далече.

От там ще тръгне друг
и трябва да го откриеш
и да му вдъхнеш скорост.

Смисълът е може би в това.