…И пак се връща птицата при огъня…
И всичко е начало след потопа.
Завръщам се. А бях си взела сбогом.
Така тежи ръждясалата котва!
Тя дращи по седефеното дъно,
веригата й мокра се опъва…
Тежи – като въжето над осъден.
Защото аз излъгах, че си тръгвам,
а тръгнах… Не очаквах да се върна.
Не исках да съм с теб, да те обичам.
Повярвала, че има път през дюните
отричах се, отричах се, отричах…
Отрекох се. Но приливът се вдигна,
настигна ме, захапа ме за роклята,
събори ме внезапно и без милост
запрати ме обратно с дива ловкост!
Изтръгвах се… Люлееше се лодката,
водата дишаше – червена и бодлива…
По белези от зъби и от нокти
течеше сол и бавно ме надвиваше…
И ето – аз се връщам. Приеми ме!
Навярно само себе си съм лъгала,
че мога да поставя грифа „минало”,
без и сърцето ми от тебе да си тръгне.

Разпиляха се всички монети
от последното ресто
на лятото.
Есента ги събра
и тръгна да си купува
печени кестени.
Последната ябълка от дървото
остави за мен.
Вкус на слънце –
милостиня за дългата зима.

Вали на ситни капки есента…
И пак сме във сезона на разделите…
Раздипля вятър жълтите листа,
по мокрите площади занемели.
Нощта е дълга… Там, между звездите,
които само знаем, че ги има,
душите на поетите се скитат
и ни изпращат звездните си рими.
В такава нощ отиват си поетите…
Та там, отгоре, като озарение
замлъкнали, ала непокорени
над живите сърцата им да светят.

На щурецът това му е работата:
когато иска – си свири.
Не му пречи ни дъжд, ни вятър –
местенце свое намира.

В сиромашкото лято го слушам
как разстила своята песен.
Не разбира ли, че е есен,
или още му е наужким?

И дали не е много самотен?
Само той своя глас извисява.
Нямат отглас дарените ноти –
който мине – и отминава.

Но какво, че забързани в тъмното
са запушили всички ушите си?
Аз го чух. И го слушах, и слушах…
И не можех да се наситя.

Той пристъпва на пръсти –
неизменно и тихо.
Притаява се в тъмното
и вика дъжда.
Пропълзява към билото,
дращи с нокти
и пие росата
в утаения цвят
на предзалезно слънце.
Изведнъж се превръща
в прегладняваща сянка
и яде ненаситно
хоризонта и времето…
После пак се снишава,
гъделичкан от облака,
приласкан от светулките
и приспан от щурците…
Той – споменът
Кристалната топка,
в която душата
търси покой.