ГАЛЕРИЯ НА ДУМИТЕ
ГАЛЕРИЯ НА ДУМИТЕ
Голи са без книги народите, голи са безкнижните души, ненапоявани от Божия дъжд на буквите.
Св. Константин-Кирил Философ
Поезия
Анго Боянов
2016



Заседнал между камък и трева


Автор:
Анго Боянов
Издателско ателие АБ:
Година на издаване: 2016
ISBN: 9789547379732






Вятърът

Огледай се, докато чакаш вятъра.

Заклещен в процепа на битието ти
опитай сам да се запомниш.

За да ти бъде лесно – съсредоточи се
върху издутите крила на птиците.
Изследвай начина по който кацат
върху високи покриви
и цъфнали дървета.
Изседвай как се любят,
как тъгуват
и как товарят човките си
с най-неочаквани предназначения.

Използвай времето и изучавай
по-светлата страна на свободата му.

И никога не съжалявай
за произхода
и смисъла на тайните си бягства.
Свещено твое право е
да чакаш вятъра,
където си поискаш.

Защото има дни и мигове
по-дълги и от век,
когато вятърът изобщо не минава.

Автобиография

Някъде при изгрев слънце е било…

Животът ме посрещна с воденичен камък –
последният трофей от бизнеса на моя дядо.

Но аз не се уплаших.

Познах си къщата –
варосана и светла,
прилепнала
до гробищната църква –
Готова всеки миг да литне
към езика на камбаната.

Останалото е
познат пейзаж
на социализма:
мираж и разграфена мъка.

Но аз не се уплаших.

Тръгнах гол
из лабиринта на света.

Реша ли да се върна,
там ме чака
пресъхналата сянка на бялата ми риза.

Аз вече репетирам жеста,
с който ще я облека:
изтънченият жест на собственото ми безсмъртие.

Защото –
тъй отдавна другарувам с мъртвите.

Уют

Гледам
мама как плете
морави дантели
от кръвта на мойте вени.
Иска
с тяхната карирана въздушност
да ме облече…
Татко пък –
отново и отново
си говори със пчелите.
Пита ги
дали не са ме сращнали
някъде под стряхата на слънцето.
Всъщност –
аз съм този съгледвач,
който гали спомена си
с будните родители.
С восък съм го запечатал
под кората на осиротелия ми мозък.

И тогава чух

Необясним и тягостен ще е животът ти,
ако не се научиш
да превръщаш мислите си
в пеперуди.

* * *

Тогава той й каза:
скрит опит за летеж е самотата ти.
Има точно две посоки –
нагоре и надолу.

И тя разбра:
най-сетне някой е прочел
заключеното между редовете на ребрата й
и на бедрата й,
и по-навътре.
А нощта заплува над земята
с влага на жена.

Писмо

Когато се изправи,
жадно се зачетох
в твойта удължена въпросителна.

А моята многозначителна
целувка?
Разбра ли я?
Или да ти се извиня…

Навсякъде

Боже,
колко километри си превзела,
колко стълби си изкачвала!
И навсякъде –
с туй мъничко сърце,
с това кристално топче
си туптяла
по каменните стъпки на Вселената.

Косите ти
са пълни с вятър
от всички географски ширини.
Така прозирна си,
че виждам чак звездите,
които са те хранили.

Е, сега си почини…

Времето ще ти помогне
да превъртиш километража,
обилно да го смажеш със сълзите си
и да потеглиш.

Този път –
по някоя извън четирите посоки
на света.

Случка

Знам, че ти е тясно
на тази несебърска улица.
Най-тясната.
Тя дори не е улица,
а място за разминаване.

Ти си свикнала
да сънуваш своите Барселони,
дългите плажове и късите нощи.

Но кой те накара да си тук?
Не е ли Този, който ме доведе?

Прегърни ме –
да направим път
на любопитните туристи.

Твойто ох

Ах! Как ме заразява
твойто Ох!
И как ме изтощава
твоята машина
за изпръхване…

Гърдите ти усещам
като напъхани в ръцете ми
заоблени педали…
Като безкрайни лакомства
на твойто тяло.

С тях ръководя
насъбраната инерция,
а с нея – моят Бог
обгръща твойто Ох…

Ах! Как ме заразява твойто Ох.
Събужда ме
и бавно ме превръща
в политнала прашинка.

Изповед

Трудно се зачитам в дамската поезия,
защото лесно я разчитам.
Действа ми мазохистично.
разпалва ме,
изцежда ме така,
че без да искам
навлизам
в диалог със голотата й.

Дотук – добре.

На сутринта ме буди
тих гальовен глас,
млад, свеж и смел:
– Сънувах се политнала.
Да не би нощес да си ме чел?

Охлюв

Сега и тук… Сега и тук…
Какво да му живея на живота?
Родих се
в сумрачен пейзаж,
заседнал между камък и трева.

А вятърът –
едва-едва помръдва.

Все по-нужна си ми!

Било – за да извадиш
шипковото трънче
от малкото ми пръстче,
било – да ми намериш очилата,
забутани сред недочетените нощи,
било – да те погледам
как молитвено поливаш
кафяво-зеленикавото цвете на живота…

Отделно – грижата ти за храна и дрехи.
Отделно – носталгичните разходки
край морето.

Но… нека да не слагам
нуждата на първо място.
Какво ще си помисли любовта ни?
Ами сина ни?
Ами съня ни –
все по-действителен, все по-олекотен…

* * *

Все някому съм нужен,
щом обичам
птичето цвърчене,
кучешкия лай,
пъргавия тропот на копита.

Може би съм гривата на коня?

Може би съм нощният ездач,
който броди в сумрака
на недовършената дрямка?
Или нощният пазач,
който бди
за правописа на живота.

Някому съм нужен, знам.

Даже подозирам – този някой
се е сгърчил в мен
и любопитства
правилно ли хвърлям зара,
или ще го метна пак по вятъра.

А може би – на вятъра съм нужен?…

Уникални посетители: 594