ГАЛЕРИЯ НА ДУМИТЕ
ГАЛЕРИЯ НА ДУМИТЕ
Голи са без книги народите, голи са безкнижните души, ненапоявани от Божия дъжд на буквите.
Св. Константин-Кирил Философ
Рецензии и отзиви
Ана Боянова



Представяне на поета Румен Леонидов пред публиката на „Галерия на думите“
Национална библиотека, януари 2016 г.
ПОЕТ И… НЕЩО ПОВЕЧЕ

Беше време, в което младите литератори четяха тънките стихосбирки на своите приятели и току възкликваха: „Абе, поет е, поет!“
Съвсем млада тогава, не разбирах – що за откритие е това, та нали те имат вече издадени книги, значи са поети! Малко по-късно разбрах, че едното няма нищо общо с другото.
Румен Леонидов е от онези автори, за които се възкликва веднъж и завинаги – поет е и… нещо повече. С течение на годините и поетът, и нещо-то повече се разгърнаха до мащабите на циклон, който отвя много нашумели или случайно напъпили поетични имена.
Преоткрих Румен със стихотворението му „Ако Лазар“. Впоследствие се оказа, че повечето четящи хора са го обикнали като творец именно чрез това стихотворение.
Но то е само началото. Следва лавината на ослепителната поетична зима. Поетичната зима на Румботавъра – митичен и днешен, магичен и реален; архетипен и неоспоримо съвременен. Хроникьор на отровено човечество, пейзажист на загиваща планета.
Казвала съм и преди – отдавна ме вълнуват произведения на изкуството, в които доминира темата за болното човечество и за тезата, че няма кой да го излекува. Румен е творец, чиято болка от тази констатация е силна и дълбока до кръв, до съсирване, до разнищване на мисловната тъкан.
Поетът знае „зачатието на капката“, свидно му е Сътворението – като акт – и е непосилно за душата му да гледа как ближния „за една препълнена чиния ще убие Авел“, как някакъв мазен глас ехидно подканя да изядеш другарчето си… „Кой дирижира този жален и жалък гуляй“ – пита авторът и не е еднозначен отговорът, че човек сам кове своята орис. Някой друг пренаписва партитурата на Бог, друг раздава гласовете на жертви и палачи, според интересите на още по-висшестоящи – някой твърде безочлив и твърде безмилостен.
Въпросът е не само „кой“ , а и „защо“. Може би отговорът е в диагнозата на Румен за човечеството – „планета от идиоти, от ухилени идиоти“.
Леонидов допуска възможност нещо да се промени, защото „идват други птици“, но чувството е двояко – надежда или заплаха се крие в тези строфи?
Апокалипсисът, прескочил от Вечната книга в стихотворението „Звънец“, сякаш ни събужда от илюзорен сън, за да ни въведе в кошмар наяве – „ще скъса синджира небесното псе“, „ще се сцепи въздушният щит и ще запърха в гърдите ни хелий“… Единствената утеха, единственото „хубаво“ в злината е, че „ще престанем да бъдем животни“!
Може би Румен Леонидов тайно , някъде в диплите на душата си, се надява на новото небе и на новата земя, обещани в Библията.
Повечето поети възпяват, или оплакват собствения си живот, собствената миша дупка, разочарованията, битките, победите, срутванията. Леонидов е от поетите, които удрят тревожно камбаната, преди тя да извести с матовия си примирен глас, че бие за умряло. Той е обзет от чувство за неспасяемост не само на собственото гнездо, на своя народ, а и от ужаса за глобалния катаклизъм, който отглеждаме в пазвите си.
Трудно е сред стиховете му да избереш по-доброто и по-стойностното. Всичките са с печата за високо качество – не само словесно, а и душевно-духовно.
Чудото, което Живият Бог сътворява с мъртвия Лазар, се трансформира в днешно време чрез оповестеното „Чудо – вижте! Чудо – вижте! Чудовище!“ И образите на хората от стихотворението за квартал „Коньовица“ – виждаме как застрашително са се разселили почти навсякъде, човекът /според автора/ е стотинка, която може да бъде похарчена, или употребена по най-различен скандален начин. Трябва да се оцелее все пак сред „простаци, приели демокрацията като лична Римска империя“…
Няма ли изход – пита се читателят? Е, не е възможно да няма!
Поетът, като всеки творец, обещава и е в състояние „пръв да даде тон за предстоящите песни“. Това е посланието на творчеството – не да се задъхва от безнадеждност, не само да иска и да търси, а да създава ново небе и нова земя.
„Днешната Земя е пияна жена, седнала във уличното кошче за боклук“, но Румботавъра призовава приятелите – „архангели на доброволни начала“ – „да я повдигнат до седмото небе, където е дома й“.
И в любовната лирика Румен Леонидов е лиричен и романтичен по своему – с тъмната горчива романтика на еретика, на алпиниста, поел към връх, чието име може да се окаже Безсмислие.
Предупреждава ни за „голямото спускане“, с което никой от нас няма да се размине – спускането в личния ад, в ада на небитието, без да сме познали Битието, с главна буква. А Битието не е за поета онзи живот, който „мляска“, който изисква, който притиска с всекидневни необходимости. Поетът не чувства този животец „свой брат“, когото трябва да пази и да закриля; не му е сладък „медът на послушанието“, творецът предпочита „камшика пред юздите“, той – бунтарския потомък, праправнук на войводата Леонид, загинал на една от българските голготи – той, талантливият Румботавър, пише като бликнал извор и ще продължава да блика…
А за да не се окажат реалност думите на Богородица от стихотворението „Бъдни вечер“ – Няма смисъл да те раждам / Бъдни вечер се отлага! – нека си извоюваме право на безсмъртие чрез достоен живот и стойностно творчество!
Румен Леонидов вече ни е изпреварил!

Уникални посетители: 803