Любо, лудият от махалата, също е мой човек. Проси елегантно, задява жените, сипе благодарности за жълти стотинки.
Всеки път, когато оставям в дланта му монета, ме благославя – богата да бъдеш, много да пътуваш и до Никопол да стигнеш…
Ясно, приказки на болно съзнание. Но веднъж надделява любопитството ми – защо пък точно Никопол? Има и по-привлекателни дестинации…
Там Дунава е най-сух – отговаря Любчо със загадъчна усмивка.
След седмици пак нещо ме човърка отвътре – може ли река да е суха, че и степени за сравнение да употребиш – най-суха…
Побъркан си е човекът, няма що.
Любчо, сигурен ли си, че при Никопол Дунав е толкова сух? – не издържам веднъж…
Аз я любя, даа… И той се приближава. Чувам го – идва, пращят камъчета под краката му. На мен ми е толкова хубаво, толкова мило… Точно под скалния манастир… Аз я любя и не мога да спра. Пълно е наоколо с онези остриета – копието на Зевс, дето мълниите като целунат земята се втвърдяват и стават куршум… Нали ги знаеш – мълнии, ама и те имат зор да целуват. Даа… Целувам я аз, а той приближава – виждам го вече – с бели панталони и плетени обувки. Търси жена си. Мъжете често търсят жените си, даа… И знам, че ще ни убие на място, а не мога да спра. Хубаво е, хубаво е и тя ми казва обичам те. Обичам те, вика… И вече се чувствам убит, там, на камъните под манастира, когато Зевс пуска мълния към Земята и онзи се превръща в спомен, разбираш ли… Спомен! Закрещявам, мадам, закрещявам и тичам към Дунава. Къпя се и повтарям – Зевс целуна Земята, Зевс целуна Земята. По едно време забелязвам, че съм сух, по-сух от огъня, даа… Даа… Такъв е Дунав при Никопол…
Какъв монолог, Господи, каква поезия!
Любчо, ти си завършен поет, абсолютен поет!
Аз съм любов, мадам, целият съм любов – казва лудият и ме благославя.