Тогава Луната
бе Месечина ­
като содена питка
с дъх на глад
и на вино;
без никакъв кратер
по гладката кожа ­
беше бъбрива
като девойка
с неотрязана плитка,
топла и жива;
детско начало,
невинна, безбожна,
част от Цяло ­
невидимо Цяло;
като живота огромна,
като живота тревожна
и като истина бяла…

На двора старото корито…
И баба с чайник овехтял
полива тялото ми ­ скрито
в сапунения бял воал.

Пищя под струята прозрачна
с опиянени сетива
и по водата се изкачвам
до слънчевите тетива.

А после бързам да се мушна
в хавлията с кайсиев цвят.
Плътта ми детска, непослушна
изпитва непонятен глад…

… Събуждам се с внезапна болка ­
изминали са сто лета.
И тялото не помни колко
сладни вкусът на любовта.

В пет часа небето се променя ­
става като лист от каркаде.
В пет часа си тръгнала към мене ­
петдесет години не дойде.

В пет часа и звуците са други ­
някак на отмора и печал.
В пет часа тогава те загубих ­
затова домът е опустял.

В пет часа девойките мечтаят
как ще срещнат хубаво момче.
В пет часа усетих вече края…
И така светът ще изтече.

Пет часа е. Време за раздели.
Майките поемат своя път.
В седем слизат ангелите бели
и напразно приказки шептят…

По булеварда с млади тополи
влачеше баба ми
своите стари неволи;
и отиваше бавно
до църквата на площада ­
да прошепне молитвите,
богохулствата да изстрада.

Все към Бога
със “защо” се обръщаше;
ненамерила отговор
тръгваше смръщена;
и душата ù хвърляше
горестна сянка,
а нозете ù съскаха
като пепелянки.

Отдалеч я познаваха
старата мъченица ­
и се кръстеха тайно,
и цъкаха тихо с езици.
Тя минаваше горда
в избелялата траурна дреха
и не търсеше погледи
на съчувствие, жал и утеха.

Искаше само да стана
като онези тополи,
за да мога
в ухото на Бога
всеки ден да се моля.

Сред изпокапалите дюли ­
на татко босите нозе.
Преди смъртта да го обрули
опиянение го обзе;

и с дюлите света накичи
да бъде дъхав и красив.
От гардероба те надничат
и татко е отново жив.

В гаража, под леглото, в скрина ­
навсякъде жълтее той.
И преди малко сякаш мина
излъгал вечния покой.

Разнася дюлева магия,
за да повярвам в чудеса.
Какво ли знаем тука ние
за дюлевите небеса?…

Раят бил някъде
близо, близо до Земята,
твърдят вярващите;
Раят бил тук, на Земята,
казват богатите;
Раят бил вътре,
в самите нас,
проповядват мъдреците.
И всеки от тях
знае пътя до там.
И всеки знае цената.

Но никой
не иска да знае
коя Райска врата
се отваря внезапно към Ада.

Дъжд ли шуми,
или някой танцува по покрива? ­
Някой луд, лунатик,
или просто залутан човек,
сбъркал калния път
с островърхата шапка
на дома ми уютен
и успял да докосне
с перчема си Божия лик?

Аз разбирам по тропота
колко крехка е стъпката,
дръзнала горе да се изкачи.
А на съмване, може би,
ще редя керемидите,
за да бъде всичко, както преди!

Тук светът се разпада на прах
мълчалив до забрава.
И тежи небето от грях
и от саморазправа.
Даже птица не ще да гнезди
в тези сводове диви.
Сякаш само шепа звезди
са останали живи.
И последния дъх на жена
чиста като икона;
и злочестите имена ­
Отело и Дездемона.

Браво, браво, Маестро,
/този фрак Ви отива/
симфонията беше
много красива ­
сякаш ангели в нея
псалми изпяха,
слезли от Рая
под небесната стряха;

сякаш Бога се трогна
и сълзица пророни,
сякаш възкръснаха
всички икони
и целунаха леко
най-добрия оркестър…
Тази любов
Ви отива, Маестро!

Ореолът, изплетен
от невидими ноти,
днес подарете ­
с реверанс ­ на Живота.
Душата, Маестро,
е винаги жива,
но бъдете сред нас ­
този свят Ви отива!

Между първата любов
и последната –
ято гарвани –
черни пропасти;
между първата любов
и последната –
стадо козли –
диви демони;
между първата любов
и последната –
шепа вода –
ненаситна жажда.

Първата любов –
земя насъщна.
Последната –
небе и пак небе.

Душата ми не иска
зидовете на плътта
да подчинят екстаза.
Не иска плоският език
за нея притчи да разказва…
Не иска трепета да усмири
в оковите на уморени вени.
Душата търси някакво
безплътно измерение,
където дните са изплетени от пяна
и любовта се дава без замяна.

Душата чака своя миг безкраен,
за да повярва в смисъла на Рая.

Прабаба ми ­ Луната ­
ме учи на тъгуване ­
как да спася душата си
в поредното сбогуване:
без никаква тревога,
че тук съм само временно ­
единствено ­ надмогване
на вътрешните демони;
и капчица надежда,
че има ново връщане ­
съдбовно преподреждане ­
хем друга, хем пак същата.