При последното си пътуване във Виена преди няколко дни, имах малко свободно време и реших най-сетне да посетя един от музикалните музеи в града, който досега не успявах да видя. Дали от прекомерно обикаляне из невероятните кътчета на имперската столица, или някакво вътрешно чувство на тъга, примесено със страх ме възпираше. Последната обител на Франц Шуберт, неговата Sterbezimmer на трудно произносимата Kettenbrueckengasse някак оставаше незаслужено пренебрегната от моето внимание. Сравнението с кокетната къща, в която се е родил, приятните кръчмички в района на Гринцинг и Хайлигенщадт, където заедно с приятели е припявал за първи път своите ненадминати lieder, бяха постоянния контрапункт на това, което предполагах че ще видя на мястото, където е напуснал този грешен свят. Към това прибавях и чувството на тотална обреченост и “отдаване” на смъртта, което излъчват последните му опуси, опитът за отърсването от които никога не успява.
Да, къщата е стара, бедна и ако изключим електрическата брава, която отваря служителят в музея, по нищо вероятно не се отличава от вида си в началото на 19 век. При това, двете стаи, собственост на музея са на втория етаж, а останалите апартаменти се държат от частни собственици. Малък, неособено приветлив Бидермайер двор, с кладенец, вероятно функциониращ и до днес.
Самият музей не съдържа много експонати. Сякаш уредниците му се стремят да покажат сложното материално положение на един от най-великите композитори, отправил се в небитието недооценен финансово и музикантски. Истинското признание за австрийския гений идва почти сто години след смъртта му, когато дълбоко прочувствената му, докосваща най-тънките човешки струни музика излиза от позабравените и пожълтели нотни листа и засиява с прекрасните си звуци по големите концертни сцени.
Малко пиано от епохата на Шуберт, маска на композитора и няколко безнадеждно описващи последните му дни писма. Сякаш за да засилят тягостното чувство, музейните уредници са спуснали жълтеникави хартиени щори на прозорците, които допълнително затъмняват и без това мрачната атмосфера.
Един уред обаче променя напълно всичко. Музикалният плеър във формата на клавиатура на пиано, който позволява със слушалки да се прослушат творбите на Шуберт от късния му период, като изборът на произведенията става с натискане на някой от клавишите. Контрастът с умишлено оставените голи и бяло варосани стени е шокиращ. Зазвучава музика, която те понася в други измерения, музика принадлежаща на вечно търсещия романтичен дух, лутащ се между светли и мрачни краски, дух, приемащ примирено смъртта, като преминаване от другата страна на единен свят. Втората част на си бемолната мажорната соната в изпълнение на Полини, или песента “Двойникът” с тембъра на невероятния Фишер-Дискау и неговия клавирен партньор Джералд Мур дават смисъл на посещението на това място, навлизайки във времето и пространството. И давайки вечната надежда на човечеството към вяра в доброто. Така както живелият едва 31 години Франц Шуберт променя звучащата в ла минор песен “Двойникът” с последния ѝ мажорен акорд, през който прониква светлият лъч на надеждата и успокоението.
Да, величието на гения е по-силно от тежките последни дни на битието му и доказва силата на творческия дух, който остава да живее вечно в съзнанието на бъдещите поколения.