ГАЛЕРИЯ НА ДУМИТЕ
ГАЛЕРИЯ НА ДУМИТЕ
Голи са без книги народите, голи са безкнижните души, ненапоявани от Божия дъжд на буквите.
Св. Константин-Кирил Философ
Избрано
Рудолф Щайнер



Духовните скрити причини за първата световна война
Събр. съч. 174b
преводач: Евгени Мангуров

Формирането на следващата ни инкарнация чрез следсмъртните преживявания на душата. Безпомощността на съвременната медицина. Тайните интриги на масоните и панславистите.
Щутгарт, 15 март 1916 г.
Когато при миналото ми идване ви изнесох последната лекция, разгледахме някои духовни факти, касаещи живота на душата на човека, след като е преминал портата на смъртта. Днес ще започнем с разглеждането на някои свързани с това събитие факти от духовния свят, които ще разширят разбирането и ще осветят както самото събитие на смъртта, така и това, което се разиграва в живота на човека на физически план между раждането и смъртта. Отново и отново подчертавам, че духовната наука не може да се ограничава с външни, схематични представи за съществото на човека, а трябва все по-задълбочено да вниква с разбиране в различните членове на човешкото същество.
Да насочим нашето внимание към това, което наричаме човешко етерно тяло. Още завчера в откритата лекция обърнах внимание на слушателите на това, че не трябва да си представяме етерното тяло като някакво фино ниво на физическото – това би била материалистична представа, – а трябва да си го представяме такова, каквото то се явява на вътрешното преживяване. И тогава стигаме дотам, че това, което в живота на физическия план в тесния смисъл на думата наричаме представи, се корени в етерното тяло. Но за да възникнат мислите в мисленето, за да възникнат представите, е необходимо физическото тяло, тъй като, за да могат мислите тук, на физическия план, да бъдат удържани от паметта, е необходимо въздействието на физическото тяло.
Ето в какво е работата. Когато мислим, мисленето, разбира се, изхожда от Аза, преминава през астралното тяло, но основно се разиграва в движенията на етерното тяло. Това, което мислим, което си представяме, винаги се разиграва в движенията на етерното тяло. Тези движения на етерното тяло сякаш се отпечатват във физическото тяло. Това е грубо казано, ставащото е много по-фино и по-сложно, но приблизително, като сравнение, може така да се изрази. И чрез това отпечатване на движенията на етерното тяло във физическото тяло, в съзнанието ни се раждат, разиграват се и се запазват в паметта нашите мисли. Приблизително това става така. Когато се стремим да възстановим в паметта си някаква мисъл, при тази работа по спомнянето се привежда в движение нашето етерно тяло и то се съгласува в своите движения с физическото тяло; и когато етерното тяло отново има съприкосновение с тези отпечатъци, които то е направило във физическото тяло при мисълта, която се спомня, в човешкото съзнание изплува споменът. Значи, спомените се обуславят от това, че движенията на етерното тяло се отпечатват във физическото тяло. Разбира се, паметта е свързана с етерното тяло, но за да може във физическия живот да се появи споменът, на етерното тяло е необходим сякаш пазител на неговите движения. Така протича на физическия план в будно състояние в нашето вътрешно същество животът ни в мислите; живеем между раждането и смъртта, имаме преживявания и ги помним.
На физическия план, като хора във физическо тяло, ние чувстваме нашите мисли и нашите представи като свое вътрешно преживяване, като нещо, което става вътре в нас, което ни принадлежи. И за физическия живот това всъщност е правилно, тъй като действително външно нашият живот на мислите и представите не е виден. Това е нещо интимно наше. Но в духовния свят този живот на нашите мисли и представи съвсем не е наша собственост.
Да, ние погрешно смятаме живота на нашите мисли само за наша вътрешна работа, но той има и съвсем друго значение. И сега ще се ориентираме малко в значението на нашите мисли за света. За да ме разберете добре, ще започнем с пример. Ние, хората от физическия план, работим на физическия план. Да предположим, че работата ни се състои в това, да правим машини. Тя би могла да е всякаква друга, но да предположим, че правим машини. За да направим машина, която после да служи на човека, ни е нужен метал, дърво и всичко останало, от което се правят машините. Необходим ни е съответният материал и ние трябва да го добием. Материалът трябва да го има в природата. Като хора ние не можем да създадем желязо или дърво, този материал го вземаме от природата, него трябва да го има. Ние вземаме този материал, формираме го, обработваме го и създаваме от него нашите машини. В това се състои нашата дейност. Ние създаваме света на машините, но го създаваме от материали, които вземаме от природата.
Представете си сега, че имаме работа не с хора, които създават машини от природни материали, а със същества от най-близката до нас висша йерархия, със съществата, които наричаме Ангели, Архангели и Архаи. Да си зададем въпроса: в какво се състои дейността на тези същества? Няма ли в тяхната дейност нещо, което може да се уподоби на описаната дейност на хората по създаването на машините? Да, Ангелите, Архангелите и Архаите също са дейни. Тази дейност протича в духовния свят. И както ние, хората, за да създадем машините, трябва да взимаме за своята дейност материали от нисшите царства на природата, от растителното и минералното, така и на Ангелите, Архангелите и Архаите за тяхната дейност им е нужен материал. Какво представлява техният материал? За многото неща, които създават в духовния свят Ангелите, Архангелите и Архаите, материал са именно нашите мисли, които ние разглеждаме като нещо свое лично и интимно. Да, това е така. Ние вървим през света и лелеем своите мисли, като нещо свое вътрешно, смятаме ги за своя собственост, но за Ангелите, Архангелите и Архаите нашите мисли са материал, над който те работят. Само малко от живота на нашите мисли достига до нашето съзнание; значението на мислите ни се простира далеч зад пределите на това, което живее в нашите души. Когато мислим и възстановяваме в паметта си нашите мисли, над нас сякаш от вън навътре работят, използвайки мислите ни като материал, съществата от споменатата висша Йерархия, от най-близката до нас Йерархия. Представете си ясно: това, което се разиграва в съзнанието на човека, е само едната страна от живота на мислите му. Когато той мисли, около него непрекъснато се реят същества от тази Йерархия и работят, използвайки неговите мисли, като материал за своята работа. И това, което те по такъв начин създават, полага основите на това, което някога ще направи нашата Земя Юпитер, Венера и Вулкан. Тази им дейност представлява част от това, което определя постъпателното развитие на Вселената. И през целия ни живот до самата ни смърт работят над нашите мисли от вън навътре (понеже мислите ни са сякаш заключени в нашето същество) съществата от висшите Йерархии.
И когато преминем портата на смъртта, след известно време, както това вече беше обрисувано по време на миналото ми идване (виж 6-та лекция), нашето етерно тяло ни се отнема и се вплита във всеобщия миров етер. Вплита се не само това, което е било в полето на нашето съзнание, но в мировия етер се вплитат и резултатите от дейността на посочените Йерархии. В течение на нашия живот тези същества работят над тъканта на мислите на отделния човек, след това те съединяват тъканта от мислите на един, втори, трети човек, колкото им е нужно, за да създават новото в развитието на света. Това, което Йерархиите създават от съединяването на отделните етерни тела на хората, обработени от тях в течение на живота на физическия план, трябва да бъде втъкано в мировия етер.
Виждате колко сериозно е всичко това, много сериозно. Това, над което мислим в нашия живот тук, на Земята, определя нашето значение за мировото развитие. Този, който цял живот мисли само за разни глупости, или чиито мисли следват само потребностите на физическия план, дава чрез своето етерно тяло не много добър строителен материал за мировия етер. Това са много сериозни неща – нашият вътрешен живот, животът на нашите мисли, който тук, на Земята, ние възприемаме като наша вътрешна, лична работа. Нашите мисли принадлежат на целия свят. И както хората не могат без метал, дърво и други материали да създават своите машини, така висшите същества не могат да осъществяват своята дейност в мировото развитие без това, което се явява техен материал, без нашите мисли по време на нашия живот на физическия план. Ние за тях сме основа на основите, от която те черпят своя материал – тъканта на нашите мисли. От своята мъдрост, далеч превъзхождаща човешката, те творят своята възвишена дейност, но материалът за своята дейност те черпят от нас, хората, от нашия мисловен живот.
Това, което така можем да дадем на тези същества, на Ангели, Архангели и Архаи, остава в нашето полезрение в течение на целия живот между смъртта и новото раждане. Знаем, че то се отнема от нас в близките дни след смъртта. Но душевният ни взор неотклонно е насочен към това, което сме били в състояние да дадем на всеобщата тъкан на мировия етер. Сега отново трябва да се участва във формирането на това, което после ще се съедини с физическата материя, за да ни даде новата инкарнация, и в тази наша работа дейно ще бъде това, което самите ние сме успели да дадем на света. Накратко, много ще зависи от това, ще можем или няма да можем да намерим в това, което сами сме дали на света, нови стимули за участие в творчеството на своята следваща инкарнация. Много ще зависи от това, в каква степен ще бъдем в състояние да работим над своята нова инкарнация.
Докато не сме преминали портата на смъртта, не можем да откъснем мислите си от нашата телесност. След това те в известна степен ни се отнемат, творчески се преработват от Ангели, Архангели и Архаи и се предават на всеобщия миров етер. Те съществуват сега не вътре в нас, а навън, извън нас. Духовнонаучно, за да го поясним отчетливо и медитативно, можем да охарактеризираме това с думите: вътрешното става външно. Тъй както тук с физическите очи гледаме планините, реките, облаците, звездите, съвсем по същия начин след смъртта ние гледаме като на външно на изтъканото от нашето мислене, взето от нас и втъкано в мировия етер. Сега това е за нас външният свят, възвисяващ или натъжаващ, укрепващ или отслабващ външен свят. Вътрешното е станало външно.
После, знаем това, настъпва и продължава дълго време обратното преживяване на нашия последен земен живот, не само в обратен порядък, от смъртта към раждането, но и друго по характер. Ние го преживяваме три пъти по-бързо, отколкото е продължил земният живот, първо последните години, след това предшестващите ги и така нататък, до деня на раждането. Така в имагинации в обратен ред преживяваме нашия изминал земен живот. Но ние го преживяваме по съвсем различен начин. Сега през душата ни преминават нашите чувства и стремежи. Да вземем изключителен случай. В течение на нашия живот сме обидили някого. Тогава сме чувствали това, което е довело до тази обида. Може би при това сме изпитали някакво удовлетворение. Но оскърбеният от нас човек е преживял този факт по съвсем различен начин. Този, когото сме обидили, преживява нещо съвсем друго от обиждащия. След смъртта, в този обратен обзор на своя живот, ние преживяваме не нашите предишни чувства и желания, а въздействието на нашите чувства, волеизяви и мисли върху другите хора и същества. Значи, не това, което самите сме преживели, а това, което са преживели заради нас другите души, другите същества. Това, което е било външно в течение на физическия живот, сега става наше вътрешно преживяване. Както в резултат на отхвърлянето на етерното тяло вътрешното става външно, така и в това обратно преживяване външното става вътрешно. Душата ни се изпълва с това, което самите ние създаваме с нашите действия навън. То сега става наш вътрешен живот: външното става вътрешно. Така вътрешното става външно, а външното – вътрешно. Човек сякаш е обърнат, след като е преминал портата на смъртта.
Сега си представете, както си представихте Ангелите, Архангелите и Архаите в тяхната връзка с човешкия свят на мислите, по-висшите Йерархии, Духовете на Формата, Духовете на Движението, Духове на Мъдростта, и даже Духовете на Волята и Престолите, представете си ги в своеобразна връзка с току-що охарактеризирания нов вътрешен свят на човека, споен от това, което в живота на физическия план е било негов външен свят. Със своя духовен поглед – ако смея да употребя този израз – посочените духове гледат надолу към това поразително, изпълнено със значение зрелище, което се разиграва след земния живот на човека, когато той сякаш събира въздействието на своите земни постъпки и ги прави свой нов вътрешен свят; този вътрешен свят, който след това ще бъде изживян в Кармата на следващите инкарнации. Как се превръща във вътрешно това, което навън в света продължава да живее като резултати от нашите постъпки. Към това гледат от своите духовни висини посочените висши Йерархии. И това, към което гледат така, сега за тях е материал, от който те създават нещо различно от онова, което могат да дадат на мировото развитие нисшите Йерархии от духове; и преди всичко то е помощта за осъществяване на Кармата – за да стане това, което в периода между смъртта и новото раждане така нахлува от външното във вътрешното, основа за постепенното сплитане на тъканта на причинността, която след това се спуска във физическата субстанция на наследствеността, за да се съедини духовният човек с това, което той получава от баща си и майка си. Много неща са необходими, за да се осъществи това, което по този начин се спуска от духовните висини, за да стане съединяването с тъканта на наследствеността, идваща от предците. След като човек е преминал портата на смъртта, свалил е от себе си етерното тяло, преминал е в света на душите обратното преживяване на своя последен земен живот – едва тогава започва работата, която трябва да бъде осъществена между смъртта и новото раждане, за да бъде подготвено новото раждане, новата инкарнация.
В какво се състои тази работа? Това всъщност е безкрайно трудно да се охарактеризира – как над нас работят в духовния свят. Схематично бих могъл да щрихирам това приблизително така. Представете си човек, преминал портата на смъртта. Неговото етерно тяло е свалено. Това, което още относително дълго време остава в неговото полезрение, продължава да бъде свързано с обкръжението на Земята. Но това, което е изтъкано от Ангели, Архангели и Архаи, когато то е втъкано във всеобщия етер, заминава далеч навън, образува далечна сфера, център на която е Земята. Така мировият етер обема духовната атмосфера на Земята. И в този миров етер е втъкано това, което ние сме изтъкали с нашите мисли. Не мислете къде ще се помести всичко това, в духовния свят всичко е взаимнопроникващо се. И в тази сфера се помещават всички плетки на нашите мисли. В по-нататъшния ход на живота човек вижда сега, но не като вътрешно, а като външно, тези създадени от него самия плетки от мисли. След това той самият сякаш се разраства, разширява се, издига се във Вселената и през цялото време на своя живот между смъртта и новото раждане човек гледа от вън навътре и си казва за тази все по-мощна, разширяваща се сфера: това си ти. И си представете на тази сфера нещо като огромна географска карта. Всичко това, естествено, е много фигуративно и грубо изразено, но отразява фактите. С нея, с тази географска карта, с този глобус се работи, докато всичко не бъде внесено, не бъде духовно изработено: първо това, което е било изработено от самия човек в неговото етерно тяло, на което сега той може да гледа като на външно; после и към това, което след смъртта е станало вътрешно, както ви го описах. Всичко това се изработва, когато над човека между неговата смърт и новото раждане работят Духовете на Формата, Духовете на Движението, Духовете на Мъдростта и Духовете на Волята. И когато настъпи времето на новата инкарнация, тази тъкан е готова. Тогава това е мощно кълбо. И отново не се безпокойте за наличието на места за всички тези кълба, те всички са едно в друго. Това, разбира се, е само фигуративно изображение на духовните факти. След това кълбото става все по-малко и по-малко, обръща се наопаки като ръкавица и външното става вътрешно, а вътрешното – външно. Но това, което е било сякаш външно, става вътрешно и се изменя съвсем, като се превръща в нещо толкова малко, което може да се съедини с човешките зародиши в тялото на майката. Това също е само образно изразено.
Възможно е, разбира се, всичко това да се представи и в други образи. Това направихме тук. Но днес ще изходим от съответствието на това, което човек в течение на земния живот дава на съществата от висшите Йерархии, и това, което съществата на тези висши Йерархии изработват за света и за новата инкарнация на самия човек. Изпълнена със значение ще бъде тази мисъл, ако тя дълбоко навлезе в душите ни, обхване чувствата и усещанията ни, ако осъзнаем какво всъщност означава за Вселената нашият живот, какво място заемаме ние в нея. И е необходимо съвременните хора все повече и повече да се проникнат със съзнанието за тази тясна връзка на целия ни живот с духовния свят.
Много разумни наши съвременници, противници на духовната наука, ще кажат: човешкият живот си върви и без тези знания. Това са знания, предназначени само за размишления, утежняващи мисленето. Тези размишления усложняват живота излишно. Примерно така разсъждават тези разумни хора. А може и да добавят: в миналото хората са нямали тези безполезни знания, но развитието си е вървяло напред. Тези, които казват това, нямат понятие какви глупости дрънкат, когато казват, когато предполагат, че хората винаги са били толкова невежи в тайните и съотношенията на духовния свят, колкото невежи са съвременните хора. В не съвсем далечното минало хората не са били толкова невежи по въпросите на духа. Това може да се покаже с много примери.
Искам да ви приведа един такъв пример. Нямал съм случай да посетя тук, в Щутгарт, картинната галерия и не знам, има ли в нея подобни екземпляри. Но неотдавна в Хамбург ние посетихме картинната галерия и ето какво видяхме там. Навярно ви се е случвало да видите: ако днес художник хване четката, за да създаде голямо реалистично платно, изобразяващо библейското грехопадение – така, както днес си го представят, – се рисува дърво, като от едната му страна е Ева, а от другата – Адам. В зависимост от това, експресионист ли е или импресионист, или някакъв друг „ист“, той в един или друг маниер изрисува тези фигури. Но във всички случаи той рисува змия на дървото. Това е натуралистично, това е реално, нали така? Но за този, който може да мисли по-точно, това съвсем не е реалистично. Бих искал да видя жената, била тя и Ева, която ще позволи да бъде съблазнена от такава обикновена змия, с обикновена плоска змийска главичка. Мисля, че това е невъзможно. От такава змия Ева не би се съблазнила. Ние знаем, че става дума за съблазняването на Ева от Луцифер. Но може ли Луцифер да бъде изобразен като обикновена змия? Тя може да бъде само символ. Ние знаем за Луцифер, че той е изостанал на степента на Старата Луна. Тогава не е имало такива змии, които са се образували на Земята. Значи, съвсем не е реалистично да се рисува истинска змия с огромна змийска глава. Как трябва да се рисува Луцифер, за да е правилно, да е реалистично в духа на духовната наука? Би трябвало да се изобрази така, както се е възприемал от имагинативното съзнание през лунната епоха: описал съм това в Акаша-Хрониката. Това значи, че нещото, което е станало сега физическа земна глава на човека с твърда, понякога много твърда черепна кутия, тогава е било фино и нежно. То се е възприемало имагинативно. И това, което от нея се е спускало надолу – можете да видите на скелета, че човек всъщност се състои от две части, от мозък и гръбначен стълб, – се е спускало надолу като съвсем тънка лентичка. Всичко останало е възникнало в земното развитие. И от човека по същество от Луната е само черепът, а гръбначният мозък е преминал като придатък. Всичко останало се е присъединило в земното развитие. Как е изглеждал Луцифер за имагинативното съзнание? Той е имал човешки череп и висящо от него подобие на тяло на змия, подвижния тогава гръбначен стълб. Така е изглеждал той тогава. Ако се иска да се даде реалистично изображение, трябва да се нарисува дърво и около него глава на човек с висящо от нея тяло на змия, обозначаващо гръбначния стълб. Такава рисунка би съответствала на действителността. Но тогава би трябвало да се знае нещо за тайните на битието, за духовните светове, с които човек е свързан.
В хамбургската картинна галерия има картина от ХIII-ХIV век на така наречения Майстер Бертрам. Там грехопадението е изобразено именно така, както ви го обрисувах. Там няма просто изображение на змия, а е изобразено при дървото съвсем точно това, което току-що ви обрисувах. За какво казвам това? Казвам го, защото само преди няколко столетия все още не е било изгубено знанието за връзките на човека с духовния свят и изобщо за съществуването на духовните светове. Хората станаха толкова ограничени, че си въобразяват, сякаш светът за човека винаги е изглеждал така, както го виждат сега, възприемайки само с физическите сетивни органи и осъзнавайки го само със съзнанието, свързано с физическия мозък; а в древността – така смятат те – хората са били на степента на детството и затова са си измислили разни митове. Така мисли днес университетската премъдрост. Но всичко това са безсмислени глупости, тъй като само няколко столетия са изминали от времето, когато човечеството е изгубило своето възприемане на духовните светове. И в сравнение с великите задачи на познанието, съвременната материалистична наука е не повече от широко разпространена тъпота по отношение на духовния свят. И тази тъпота се ползва с широк авторитет, смята се за велико достижение. Тази тъпота по отношение на духовния свят е трябвало да дойде. Ние знаем, защо тя е трябвало да настъпи: ограниченото от физическия свят съзнание е помогнало за развитието на човешката свобода. И това също трябва да бъде разбрано. И даже от такива външни свидетелства, които ви приведох, хората биха могли, ако, простете ми, им сече пипето, да видят колко кратък период ни дели от времето, когато духовният свят още не е бил изгубен за човека. Но на съвременния човек и на ум не му идва сериозно да мисли за тези неща. По-охотно се избират външно убедителни пътища, тъй като това е удобно, тъй като тогава нищо особено не трябва да се усвоява, а просто трябва да седнеш зад някаква лабораторна маса и да си набиеш в главата общоизвестните методи; и тогава голословно се твърди, че разговорите за духовния свят са глупост, безсмислица и фантазия. Това е единственото, което се дава на съвременния човек, вместо стремежите към духовния свят.
Скъпи мои приятели, днес всичко това, което изисква от нас напрягане на духовните сили, остава само като наследство от тези древни времена, когато сме виждали духовния свят. Това някога ще се измени и тогава хората няма повече да живеят с измислици. Но ако духовната наука не съумее отново да пробуди човешкото мислене, няма да изминат и 50 години, когато всичко, което така е затънало в едностранния материализъм, ще съсредоточи цялото внимание към външно материалното и на никого и на ум няма да му дойде, че изкуството или идеологията някак могат да обогатят живота. Затова най-строго изискване на времето е, в живота на човечеството да встъпи не безсъдържателната пристрастеност към спиритуални мечтателства, а знанието за връзките на човека с духовния свят, и погледът на човека отново да бъде насочен нагоре, към духовния свят. Изгубили старото атавистично ясновиждане, хората ще успеят отново да го добият по пътя на духовната наука.
Необходимо е хората да научат колко плодотворна е духовната наука не само за разбирането на духовния свят, но и за правилното разбиране на целия живот в целия му обем. Отново и отново виждаме как съвременните хора не са склонни да вникват в сложния вътрешен живот на душата, а това е необходимо, ако искат да се приближат до духовния свят. Представете си само днешния правоверен професор от средно ниво, – разбира се, може да има и изключения, – но такъв типичен съвременен, изнасящ лекции университетски професор, като правило, и да чуе не иска за тези неща, това му е твърде безразлично. Когато днес се говори за духовното, се говори с банални, нищо незначещи думи и затова те нищо не значат и за истинския живот.
Когато неотдавна в Лайпциг изнесох същата лекция, като онзиденшната тук, след лекцията към мен се приближиха двама господа, двама разумни господа от вида, за който се спомена, и единият от тях каза, че е много учуден от това, което съм говорил, тъй като той е очаквал, че ако се говори от теософски позиции, това би трябвало да е близко до неговия начин на мислене; той бил пацифист и гледал на тази война преди всичко от позициите на пацифизма.
Пацифизмът – това е възглед, който от известно време се подчертава от най-различни хора, и от Берта Зутнер, а също и от тази личност, която в Петербург се проявява ту като цезар, ту като папа. За пацифисткото движение е характерно – говорил съм за това преди много години на лекциите в Берлин, – че за времето, през което го имаме, се разигра най-кръвопролитната война в историята на човечеството. Това движение е именно от тези, които носят на човечеството баналните фрази, завладяващи чувствата и лесно разпространяващи се, пропагандиращи чистата любов и чистото добро. Позволих си да кажа на господина: Виждате ли, сега ние живеем в най-ужасната в историята война, бяхме съвременници на това, че през юни-юли 1915 година за един-единствен ден се хвърлиха повече снаряди, отколкото за цялата Френско-Германска война! Достигнахме момент, когато в тази война бяха използвани толкова снаряди, колкото за всички предшестващи войни в целия свят. Аз казах: Нима от това не е ясно, че нашата култура е стигнала до задънена улица, че е довела до някакъв абсурд? – А той отвърна: Смятам тази война за болест, която трябва да се лекува. Това е само болест и трябва да се лекува. Това е от само себе си разбираща се и лесно възприемаема истина. Но работата не е в това, правилно ли е или не такова твърдение, а в това, доколко то е дълбоко или повърхностно. От само себе си се разбира, че това е правилно: войната е болест. Но аз му казах: ако се замислите по-дълбоко, какво предизвиква тази болест? Ясно е, че преди това нещо не е било наред! Болестта е преди всичко реакция на нещо, в което е нарушен редът. Значи, ако изхождайки от вашата гледна точка, се продължи разглеждането, неизбежно ще стигнем до извода: болестта се е появила, защото някъде е бил нарушен редът. Имало е безпорядък, който е предизвикал болест – така е правилно да се каже. Но хората се объркват в тези правилни неща, защото те са тривиални и не са способни да мислят дълбоко, не им е достъпно по-дълбокото разбиране на нещата. С този факт се налага сериозно да се съобразяваме в наши дни. Ако вземем факта, споменат от мен в лекцията завчера във връзка с Карл Кристиян Планк, чиято духовна надареност прозира от това, че той в 1880 година точно е предсказал събитията от нашите дни, от характера на признанието и почитта, каквито той е получил, ще видите, че развилата се по това време култура е била предназначена да установи световно господство на потискащата всички истински стремежи посредственост. Трябва само точно да си изясним това. Трябва да вникнем в това.
Искам да ви разкажа една малка история. Някой си чул веднъж за Гьоте и неговия „Фауст“ и поискал да се запознае с това, какво представлява този Гьотев „Фауст“. Този, към когото се обърнал, почнал да мисли как е най-удобно и лесно да запознае с „Фауст“ човек, който няма никаква представа за идеите на това произведение. И го озарила мисъл: спомнил си, че сега се печата ново издание на „Фауст“ и решил да отведе там човека, който иска да знае, какво си струва във „Фауст“. Той му казал: Слушай, в течение на три седмици тук ще се печата „Фауст“. Във всички тези стотици кутии има различни букви, бъди внимателен и ще видиш как словослагателят взима една или друга буква и от отделните букви образува думи. Тогава ще видиш как страница след страница от отделните букви ще се образува „Фауст“. И онзи седнал през седмицата в типографията и гледал как ръцете на човека набирали буква след буква и се сглобил „Фауст“.
Мога да разкажа това и по друг начин. Настъпиха нови времена. Хората искаха да знаят какво всъщност се случва в душевно-духовния живот, те искаха да се ориентират в плетениците в човешката душа на представи, мисли, волеви импулси и чувства, в тяхното значение за околния свят. Те търсеха отговор. Какво им отговори новата наука, тази чисто натуралистична наука? Тя каза: сега ще се оправим с това. Изследваме – това сега ни е достъпно – гънките на мозъка, нишките на нервите, ганглиите в техните взаимовръзки и преплитания и получаваме отговор за душевния живот. Тук имаме същото, както и при човека, три седмици наблюдавал набирането на „Фауст“ в типографията, за да разбере заложените в това произведение идеи, точно същото! Вземете всички „достижения“ на така наречените психо-физиолози, те помагат в духовното познание на света не повече, отколкото наблюдаването на отпечатването на „Фауст“ помага да се разбере смисълът на Гьотевия шедьовър. Трябва само ясно да си дадем сметка за това и тогава душата ще бъде обхваната от разбиране за това, какво действително е необходимо за развитието на човечеството.
„Защо така очерняте, скъпи наши опоненти – ще кажат поддръжниците на натурализма, – нашата наука, истинската, строго натуралистична наука?“ – Но ние съвсем не я очерняме. Ние само я поставяме на нейното правилно място, виждаме истинското ѝ значение в света. Ако „Фауст“ трябва да бъде издаден, разбира се, че е необходима работата на словослагателя и типографията. Но трябва да се вижда тяхното истинско място в живота.
Всичко, за което говоря, принадлежи към най-сериозните и значителни задачи на Средна Европа. Приведените факти сочат към тези задачи. Да се помни за това е належаща необходимост на нашите сериозни дни. На света безусловно е необходимо по-дълбоко проникване в истинската действителност, отколкото това може да бъде достигнато чрез материалистичния, натуралистичен, строго естественонаучен мироглед. Съвсем не трябва да сме противници на изучаването на това, какво е необходимо за издаването и отпечатването на „Фауст“, или изучаването на главния мозък и нервната система. Всичко това трябва да бъде изучено, тези знания днес са действително необходими. Но за да може да се осъществи одухотворяване на потресаващо загубилата дух култура, трябва да бъдем решителни противници на високомерието, което е свойствено на съвременната материалистична наука. Това е задачата на Средна Европа, тъй като Западна Европа е съвсем безплодна по отношение одухотворяването на културата. Казвам това не за да кажа нещо парадоксално и остро, казвам това поради належащите необходимости на нашето време; тези неща трябва да бъдат изговорени. Ще дойде време, когато осъзнаването на много фактически връзки ще стане закономерна необходимост, но днес съзнанието още не е узряло за такова тяхно закономерно възприемане. Бих могъл да приведа хиляди и хиляди примери за недостоверност в съвременната научна дейност и литература, много от тях приведох във вчерашната открита лекция, но времето ни винаги е толкова малко и лекциите винаги са толкова кратки.
Например в много книги на Ернст Хекел – знаете колко много ценя Ернст Хекел в сферата, където той действително е ценен – можете отново и отново да намерите препратки към Карл Ернст фон Баер, прекрасен естествоизпитател, изследовател, когото той нарича свой учител. Днес книгите на Хекел се четат, изучават се, те са станали сякаш новата библия или най-малкото сякаш са писания на новите отци на църквата. Тъй като разликата не е в това днес да се опираме на собственото си съждение, а във времената на църковните отци – на техните съждения. Разликата именно не е в това. По времето на Тертулиан и Грегор фон Нацианц именно те са били църковните отци, на тях са се покланяли хората. Днес тези, които основават обществата на монисти, евгенисти и прочие прекрасни неща, се кланят на свети Дарвин, свети Хекел или свети Хелмхолц. Това е съвсем едно и също – само сферите на поклонение са различни! Сега не ги наричат свети и само в това е разликата. Хората четат Хекел и мислят, че ако Хекел така се позовава на Карл Ернст фон Баер, то и великият естествоизпитател Баер, също както и Хекел, е отричал съществуването на духовния свят.
Бих искал да посъветвам тези, които днес, осланяйки се на книгите на Хекел и Дарвин, бързат да основават филиали на обществото на монистите, да не бързат, а да прочетат сами какво пише този Карл Ернст фон Баер. Искам да ви прочета само едно място от книгата на Карл Ернст фон Баер, където той изказва свое съждение за връзките на духовния свят със земния свят. Той пише: „Земното тяло е само леха, на която бурно расте духовното наследство на човечеството, а историята на цялата природа – това е само история на постъпателната победа на духа над материята. И основният смисъл на творението не е в съответствието! за тази цел се сменят поредица поколения и съвременността се издига по безкрайните степени на миналото.“
Какво казва Баер? Тялото на Земята, Земята е леха, в която са спуснати, като в обвивка, духовните зачатъци – Баер е казал самата истина в зората на XIX век! Ернст Хекел подбира от Баер тези изречения, които са му удобни. Тези, които нищо друго не правят, освен да основават всевъзможни мистични общества, знаят Баер само от думите на Ернст Хекел и живеят в тази лъжа, без да имат ни най-малка склонност сами да се запознаят с това, за което става дума. С такава лъжовност е пронизана днес цялата наша литература. И навсякъде, из цяла Европа се е разлял, особено в нашата научно-популярна литература, стремежът към все по-голяма неяснота, повърхностност в духовните стремежи и силно нежелание да се вниква в тези неща с ясно, трезво човешко съждение.
Ще приведа конкретен пример. На Запад, сред французи, британци и италианци има много ордени на свободните зидари, при това от високите степени, с 33 степени, но има и такива, в които има 30 степени. Именно в такива ордени през последните столетия често „ловяха риба в мътна вода“ и ако веднъж подходим към всевъзможните хитри сплетни, нездрави, нелепи, но отговарящи на нечии лични и политически интереси, с трезво и здраво съждение, ако вникнем във въздействието и стремежите на западноевропейското масонство, много от неяснотите и „лова на риба в мътна вода“ изплуват, например във връзка с влизането на Италия във войната. Това, което се разигра във връзка с войната в тези масонски ордени, някога ще оглави листата на рибарските истории. За германските масони може да се каже само едно: или те са настрани, или играят ролята, така да се каже, на глупака. Живеейки в братство с другите масони, те успяха нищо да не забележат. И това е най-доброто, да, най-доброто, което може да се каже за тях. Не трябва да се мисли, че това, което действа тук, остава без въздействие върху нашата, така наречена култура. Но тези лоши влияния могат да действат и живеят само дотогава, докато има хора, които не искат да насочат поглед към духовните светове и да внесат яснота и сила в своите съждения.
В моята книга „Размисли по време на война“ – във възможните граници, за да бъде разбираемо, при обръщенията си към широката аудитория, а тя малко ме разбираше – обърнах внимание на различните течения, широко разпространени на Изток и Запад. Да вземем например източното славянофилство, за което говорих в тази книга. То се корени много по-дълбоко, отколкото ни се струва на пръв поглед. Още в края на ХVIII век, а особено в края на ХIХ век, но и десетилетия по-рано, върху руския духовен живот голямо влияние са оказвали западните масонски ордени. Те са присадили това, което израсна като славянизъм. В много отношения славянофилството и панславизмът действително представляват покълналите семена на това, което е било посято именно от тези масонски ордени. И под маската, под покривалото на церемонията на хората, така да се каже, им се замъглявало съзнанието и получавали склонност към определени проекти. И това, което се е разигравало в Източна Европа под въздействието на Запада, ще стане известно на човечеството едва когато военните събития се сменят с други.
Тъй като местата на срещите в нашите клонове са единствените, където днес може да се говори, трябва поне тук да говорим за това.
Ако обмислим факта, че това, което носим в себе си като наш живот на мислите и чувствата, още вътре във физическата ни обвивка в периода между раждането и смъртта, а след това извън нашата физическа обвивка, между смъртта и новото раждане, че това е материалът за работа на цял ред от мировите Йерархии, пред душите ни ще се разгърне грандиозната, възвишена картина на мировите космически връзки. Работата не е в това, да се познават тук подробностите, а в това, да можем да се проникнем, изхождайки от тази картина от възприятие на света, и да се проникнете вие, скъпи мои приятели, с усещане и разбиране за мястото, което човек заема във Вселената, и да знаете това, което човек трябва да знае за своята връзка с Вселената. В това е работата. Да се слее всичко това в единно усещане за света във вашите сърца и души и от това светоусещане да се запали във вас нещо от силата, която поражда такова светоусещане, и всеки от вас, според дадените му възможности, да внесе своя принос в развитието на духовната култура. Официалната наука игнорира тези неща, затова е необходимо правилно да се оцени ролята на съвременната наука в живота на света. Съвременният учен, когато прави лабораторни опити, може да бъде сравнен със словослагателя до сандъчетата с буквите. А тези, които не правят лабораторни опити – с хора, които просто описват работата на словослагателя. С това, по същество, днес се занимават преподаващите в университетите философи.
Че това е именно така, трябва да осъзнае всяка душа. Това не е критика на нашата епоха, това е нейната характеристика. Само от истинските познания за действителността, обогатили предшестващите епохи, израстват силите за по-нататъшното развитие, само от тях. Това исках да вложа във вашите души в нашето тежко време, когато не винаги можем да бъдем уверени дали отново ще се срещнем. От това може да израсне святото вътрешно чувство за дълг на човешката душа, дълг пред мировите съотношения. В трагичните събития днес отвсякъде ни заобикаля смърт, като тези събития, от една страна, са плодовете на миналото развитие, а от друга – указание за това, какво е необходимо, за да тръгне развитието на човечеството съгласно законите на мировото развитие на Духа, а не така, както си го мислят „описващите сандъчетата с букви“.
Говорих вчера за родоначалника на материализма, Жулиен Ламетри. Цитирах неговите думи за Еразъм и, разбира се, те са верни – че ако някое малко колелце в нервната му система е било по-различно, той би могъл да бъде не Еразъм, а някакъв задръстен тип. Казах, че това не трябва да се опровергава. Но вече, като малко подготвени, трябва да знаем за това и нещо друго.
Всичко, което днес чухме, ще го потопим в нашите души, ще го направим наше чувство и усещане, ще се отдадем на осъзнаването, колко важно е това, че обграждащите ни безброй смърти жертвено се отдават на битието на Земята, че етерните тела на рано заминалите си от живота с всичките им неизразходвани сили още дълго остават в битието на Земята и че е необходимо да бъдем хора, които знаят за това. Тези неизразходвани сили на етерното тяло, които още десетилетия биха могли да служат за земния живот, се отдават на Земята. Но за да обогатят тези сили мировата култура, за да не бъдат завладени от Ариман, в бъдеще са необходими хора, които ще знаят за това.
Помнейки за какво трябва да подготвим нашите души, се проникваме от думите, които неведнъж вече са звучали тук:
От мъжеството на сражаващите се,
от кръвта на битките,
от мъката на осиротелите,
от жертвените битки на народа
ще израсте духовен плод –
към осъзнаване на духа душите ще насочи
и мислите им към света духовен.
Уникални посетители: 848