Точно така: между мутиралия живот и мутацията на езика – това е пейзажът в новата книга на Бойко Ламбовски „Аутисо“. Колко лесно щеше да му бъде да се разхожда с гондоли някъде на юг, да пее канцонети и да реди куплети. А то… Пуста балканска орисия!
Още по-стряскащо е, че той не е влязъл в пейзажа като в роля, а си го живее, както и ние го живеем. Само че поетът усеща по-осезателно грапавините му. Благодарение на такива книги – люлени от разтърсващи емоции – все повече разчитаме този пейзаж, осъзнаваме го и го преглъщаме. Но не е ли точно това работата на талантливия поет? Да ни стряска с прозорливи думи, да ни очарова и да ни изтрезвява. А словесният арсенал на Бойко е толкова богат и разнообразен! Всяка дума звъни от енергия. С някои от тях той се е нагърбил да плете рицарска ризница, а другите – привидно мутиралите – влизат в тоналността на вечното „де профундис“ – болезнени и недоизказани. Има и такива, които трепкат като блесни върху прокъсана рибарска мрежа, или пък изскачат ненадейно от шавара на разхвърляната природа.
Бойко Ламбовски е доказал се поет. Повече от три десетилетия той присъства на една градена от самия него арена. Битките на нея са повече от гладиаторски. Не са зрелищни, а битки на зрелостта. И на едно безкрайно общуване на мисълта с душата.
Влогът му от десетина книги в родната книжовна хазна е забележим и те дават ясна представа за неговите бдения над Словото. Наличният му инструментариум е модерен и разнообразен, а чувството му за хумор, иронията и оригиналният му поглед над света – безспорни. Начетеността, информираността и уменията да словослави го отличават от безбройните „словослагатели“, излезли на Агората и настървено разхождащи се по нея.
Новата книга на Бойко Ламбовски е различна от досегашните. По страниците й заразително работи една съдбовна философия. Бушува на приливи и отливи, търси изцеление. Авторът сам е вдигнал летвата високо, сам е опънал тяло и воля да я прескочи. И цената е висока: уж освобождаване от терзанията, а всъщност – осъзнато съгласие с непорочната житейска смиреност.
Три са частите в тази книга: Вадене, Простор, Прибиране. Не ви ли напомнят на Раждане, Живот, Смърт? И на една философия с любопитен поглед към смъртта, но и с вроден оптимизъм към нещо чакано, към нещо по-добро.
Разсъжденията върху текста са силно поучителни. Книгата е подреждана бавно, с любов и с всеопрощаваща, но пареща мисъл. Бойко доразвива постоянно идеята за всеобхватността на езика, на Логоса. Той е минал през многото перипетии в опознаването и приобщаването към стихотворната реч, изучил е тънкостите на стихосложението, показал ни е в предишните си книги свои образци. И – ето – сега ни предлага „Аутисо“. Тук „мутацията“ на езика има друг, дълбок смисъл. Тя е еквивалент на времето, което го живеем и което ни прежи`вя. Мутиралото време.
Сравнявам стиховете му в тази книга с вълшебното бинокълче от панаирите на детството – с натрошените цветни стъкла, които образуваха чудновати фигури. При леко завъртане фигурките се разпадаха, но след миг светваха в още по-изящна картина. И така – радостта продължаваше. Идеята за разпада, надеждата и съзиданието присъстват като важна нишка в композицията на „Аутисо“. В тази книга, наред с безбройните ярки метафори, има обобщения. Няма блудкави сравнения – само драстични. Има взиране – в епохите, в необичайностите на живота, има учудване – от странната подредба на съдбата и от безпощадната кармична орисия. Има и привиждане – замайващо и медитативно:

Има изригвания като това:

Бойко Ламбовски е общителен по природа. Но както общува със себеподобните, дваж повече общува със самата природа, с нейните светлосенки – толкова променливи и толкова необичайно видени през неговия поглед. Той познава и благодатта и изненадите на флората и фауната, мисълта му блуждае да усети марша на планетите, а оттам и пулса на земното дихание. Толкова тънко и с неизменна ирония може да опише музиката на земноводния свят, и с такава любов да му се наслади. Бих го нарекъл „неопантеист“. Това е видно още в началната поема и последващите я стихотворения.
И любовта присъства в тази книга. Макар и друга. Случваща се в нашата епоха, разбира се, но… изцедена, директна и опростена. И тук мутиралото време си е дало отражението. Ключът „сол“ на любовните му стихове е претърпял много адаптации. Изкривил се е от „повелите на времето“, за да стигне до разкапващи се акорди.
Сякаш Дебеляновото двустишие „През деня неуморно изграждам / през нощта неуморно руша“, се е забило дълбоко в поетичната изобретателност на Бойко Ламбовски. Той подхожда към онази вечна и свята любов с безразличното „намигване“ на отегчения мъж напукист. Ето го това „намигване“ във „Весела жена при водата“:

Бойко Ламбовски е центробежен поет. Въпреки че е с богата поетична култура, той бяга от традицията. Не ни води към Дебеляновско, Лилиевско или каквото и да е чуждо звучене. Следва себе си. Сръчността му, подвластна на иронията и самоиронията, много често в някои от предишните му книги, избива в кратки форми, близки до афоризъма, с подчертана злободневност. Това превръща част от стиховете му в „стършелови“ творби – ведри, смешни и поучителни.
Стигаме и до философските напластявания в снагата на тази книга. Възхитата започва с „Въдичар в шумака“, минава през стихотворението „Движение“, последвано от поемите „Бъдете достойни“, „Чаршаф на акацията“, „Посейдоново тържество“, за да ескалира до „Аутисо“. Не случайно авторът е сложил тази поема накрая. Чрез нея финалните акорди на книгата зазвучават Бетовеновски: ту дълбоки, ту изригващи, ту тържествени, ту „сияйни и радостни“.
Бойко Ламбовски сякаш участва в мним спор със самия себе си, изпадайки в различни роли – на разсъждаващ на глас философ, на психолог, дори на ясновидец. Объркването идва от пришълеца Аутисо. Кой е той? Човекът на бъдещето, на миналото или самият Бог? А може би това е заблудилият се другопланетянин, избрал Земята за случайно спирка.
Всичко върви като в роман, а всъщност сме обзети от магията на една поема. Поема, която непременно трябва да ни научи на нещо. В нея се усеща Фаустовски привкус. В такава роля изпада самият автор – фаустовска. Както е казал Гьоте: „Храна неземна търси с жар духът му, / далечината мами го и смътно / съзнава лудостта си някой път.“
Дали пришълецът Аутисо ще реши вечния спор за живота и смъртта, или става въпрос за непознати по-мъдри животи и по-мъдра смърт?
Дали пък нашият живот не е даденост, разредена с утеха? А ако е даденост-жигосване? Може би това ще разберем от финала на „Аутисо“:

Разбирате ли го?
С тази си книга – разпнат между мутиралия живот и мутацията на езика – Поетът излиза по-силен от себе си – като митичен Победител. Такъв го видях.