Ако всеки доказал се български поет си имаше по един такъв фен, щяхме често да държим в длан /т.е. в таблета си/ родните шедьоври на поетичното изкуство. Така подредени, те сами издават хубостта, мъдростта и напетостта, както на автора, така и на езика. И човек бързо може да си направи изводи – добри или лоши. А моят извод е: бих нарекъл поетичните прозрения на Бойко Ламбовски „уроци по проглеждане“. Защото за него поезията не се заключава в единственото самонадеяно римувано задоволство. Тя е магия – много по-всеобхватна, по-широка, по-дълбока, по-тържествена – като реката Ганг. В нея плуват аксесоарите на хилядите желаещи да я овладеят, но малко са тези, които се носят върху златния гръб на нейния мощен талвег. Бойко Ламбовски отдавна плува сред многоводието на съвременната българска поезия, а ние, добронамерените читатели, сме свидетели на това най-жестоко състезание на автора със себе си.
Два типа са лирическите герои в поезията на Бойко Ламбовски. Едните – по-многобройните – се сливат с авторовото мислене и съзерцателност. Те са, така да се каже, еманация на самото израстване на автора като поет. А той е вглъбен философ, възторжен романтик и, много често, откривател на елегични пространства. Той е пътешественикът, отдавна осъзнал и „очакването на варварите“, и „очакването на Годо“ и, естествено сублимирал като освободен, независим, съвременен мислител.
Другият тип герои – по-симпатичните – бързо ни обсебват. Те будят и смях, и тъга. Иронията и самоиронията при тях надделява над естетското. Там Бойко се явява техен събрат, събрат-реалист. Те са и с истинските си имена: дедо Бечо /майстор по хвърляне на серкме/, Цеко, Шико, Методи, Глистера и незабравимите Евлампи Розов Христосков и Геро Митев Дельов.
Не, не ви въвеждам в романизиран епос. Това са поетични образи, живи и неповторими. Между тези два типа герои дишат стиховете на поета. Понякога – разлети в ландшафта, понякога – самонадеяни и категорични, римувани и неримувани, плуващи – ту между шавара на водоемите и живописните рекички, ту сред белите дантели на морската шир. Но винаги живи и здрави. Казвам „здрави“, защото поетическата конструкция на Бойко е много здрава. Тя е сплав от кармичния Божи дар и постоянното натрупване на житейски предизвикателства – четене, писане, превеждане. Само сравнете „Лъвска победа“ – стихотворение от първата му книга, писано на 18-годишна възраст и после се обърнете към натрупания опит в поемата „Аутисо“, както е озаглавена и най-новата му книга. Тя се нуждае от по-задълбочен и пространен анализ, който непременно трябва да бъде направен.
Повече от четири десетилетия Бойко Ламбовски не спира своето „бране на думи“, за да достигне до все по-изненадващи и лековити извлеци. Лековити и разнообразни: любовни, философски, екзистенциални… Извлеци на мисълта и съзерцанието. Някои – горчиви, но повечето сладки и близки до меда и виното.
Появата на новата му книга „Аутисо“ /изд. „Жанет-45“/ е повод да си поговорим в поредната „Галерия на думите“. По-точно с нея ще започне срещата с автора, която – Бог знае – може да ни заведе в неподозирани територии. Особено ако нашите въпроси бъдат в полето на Бойковия „занаят“.