|
ГАЛЕРИЯ НА ДУМИТЕ
|
Голи са без книги народите, голи са безкнижните души, ненапоявани от Божия дъжд на буквите.
Св. Константин-Кирил Философ
|
|
ГАЛЕРИЯ НА ДУМИТЕ
|
Голи са без книги народите, голи са безкнижните души, ненапоявани от Божия дъжд на буквите.
Св. Константин-Кирил Философ
|
Тогава Луната
бе Месечина
като содена питка
с дъх на глад
и на вино;
без никакъв кратер
по гладката кожа
беше бъбрива
като девойка
с неотрязана плитка,
топла и жива;
детско начало,
невинна, безбожна,
част от Цяло
невидимо Цяло;
като живота огромна,
като живота тревожна
и като истина бяла…
На двора старото корито…
И баба с чайник овехтял
полива тялото ми скрито
в сапунения бял воал.
Пищя под струята прозрачна
с опиянени сетива
и по водата се изкачвам
до слънчевите тетива.
А после бързам да се мушна
в хавлията с кайсиев цвят.
Плътта ми детска, непослушна
изпитва непонятен глад…
… Събуждам се с внезапна болка
изминали са сто лета.
И тялото не помни колко
сладни вкусът на любовта.
В пет часа небето се променя
става като лист от каркаде.
В пет часа си тръгнала към мене
петдесет години не дойде.
В пет часа и звуците са други
някак на отмора и печал.
В пет часа тогава те загубих
затова домът е опустял.
В пет часа девойките мечтаят
как ще срещнат хубаво момче.
В пет часа усетих вече края…
И така светът ще изтече.
Пет часа е. Време за раздели.
Майките поемат своя път.
В седем слизат ангелите бели
и напразно приказки шептят…
По булеварда с млади тополи
влачеше баба ми
своите стари неволи;
и отиваше бавно
до църквата на площада
да прошепне молитвите,
богохулствата да изстрада.
Все към Бога
със “защо” се обръщаше;
ненамерила отговор
тръгваше смръщена;
и душата ù хвърляше
горестна сянка,
а нозете ù съскаха
като пепелянки.
Отдалеч я познаваха
старата мъченица
и се кръстеха тайно,
и цъкаха тихо с езици.
Тя минаваше горда
в избелялата траурна дреха
и не търсеше погледи
на съчувствие, жал и утеха.
Искаше само да стана
като онези тополи,
за да мога
в ухото на Бога
всеки ден да се моля.
Сред изпокапалите дюли
на татко босите нозе.
Преди смъртта да го обрули
опиянение го обзе;
и с дюлите света накичи
да бъде дъхав и красив.
От гардероба те надничат
и татко е отново жив.
В гаража, под леглото, в скрина
навсякъде жълтее той.
И преди малко сякаш мина
излъгал вечния покой.
Разнася дюлева магия,
за да повярвам в чудеса.
Какво ли знаем тука ние
за дюлевите небеса?…
Раят бил някъде
близо, близо до Земята,
твърдят вярващите;
Раят бил тук, на Земята,
казват богатите;
Раят бил вътре,
в самите нас,
проповядват мъдреците.
И всеки от тях
знае пътя до там.
И всеки знае цената.
Но никой
не иска да знае
коя Райска врата
се отваря внезапно към Ада.
Дъжд ли шуми,
или някой танцува по покрива?
Някой луд, лунатик,
или просто залутан човек,
сбъркал калния път
с островърхата шапка
на дома ми уютен
и успял да докосне
с перчема си Божия лик?
Аз разбирам по тропота
колко крехка е стъпката,
дръзнала горе да се изкачи.
А на съмване, може би,
ще редя керемидите,
за да бъде всичко, както преди!
Тук светът се разпада на прах
мълчалив до забрава.
И тежи небето от грях
и от саморазправа.
Даже птица не ще да гнезди
в тези сводове диви.
Сякаш само шепа звезди
са останали живи.
И последния дъх на жена
чиста като икона;
и злочестите имена
Отело и Дездемона.
Браво, браво, Маестро,
/този фрак Ви отива/
симфонията беше
много красива
сякаш ангели в нея
псалми изпяха,
слезли от Рая
под небесната стряха;
сякаш Бога се трогна
и сълзица пророни,
сякаш възкръснаха
всички икони
и целунаха леко
най-добрия оркестър…
Тази любов
Ви отива, Маестро!
Ореолът, изплетен
от невидими ноти,
днес подарете
с реверанс на Живота.
Душата, Маестро,
е винаги жива,
но бъдете сред нас
този свят Ви отива!
Между първата любов
и последната –
ято гарвани –
черни пропасти;
между първата любов
и последната –
стадо козли –
диви демони;
между първата любов
и последната –
шепа вода –
ненаситна жажда.
Първата любов –
земя насъщна.
Последната –
небе и пак небе.
Душата ми не иска
зидовете на плътта
да подчинят екстаза.
Не иска плоският език
за нея притчи да разказва…
Не иска трепета да усмири
в оковите на уморени вени.
Душата търси някакво
безплътно измерение,
където дните са изплетени от пяна
и любовта се дава без замяна.
Душата чака своя миг безкраен,
за да повярва в смисъла на Рая.
Прабаба ми Луната
ме учи на тъгуване
как да спася душата си
в поредното сбогуване:
без никаква тревога,
че тук съм само временно
единствено надмогване
на вътрешните демони;
и капчица надежда,
че има ново връщане
съдбовно преподреждане
хем друга, хем пак същата.