Пустинята е скуката на Бога.
Великото безводие на душата му.
И подозирам –
неговата слабост
пред песъчинките
да бъде всемогъщ…

…Пресявам бавно цялата пустиня.
Намирам камъка,
от който е дошла.

Петите ми –
не искаха да срещат тръните
и се научих да летя.
Но толкова далече
бях от птиците…
Защото не с любов –
със страх нахраних
своите криле…

От залеза – нататък
е храмът на мълчанието.
От залеза – нататък
нощуват всички думи.
А тука, под завивките
са будните ни крайници.
Безкрайни сме единствено
от залеза нататък.

Подреждам себе си.
Душата си подреждам.
От купола на мисълта започвам,
през дългите ресници на тъгата.
Минавам над страха,
грижливо скътан
и го покривам с пепел и безвремие.
На завистта заключвам нишата –
да се срамува, да не диша!
Намествам тихо
бъдещите грешки
и още по-негласно си прощавам…
От младостта оставям нещо
като крило на пеперуда –
то пърха, и звъни, и пее!
Подреждам се…
А любовта къде е?…

Няма да ти пратя писмо по гълъб,
защото още не зная
небесната азбука.

Няма да ти пратя писмо по гълъб,
защото птиците вече
не вярват в синевата.

Няма да ти пратя писмо по гълъб,
защото утре животът
ще се свие от самота.

Мястото ни за среща
е толкова малко,
колкото две чапли
да застанат
по на един крак.

Времето ни за среща
е толкова кратко,
колкото двете чапли
да се погледнат.

Смисълът на срещата ни
е толкова голям,
колкото
съществуването на чаплите.

Бъди последната моя любима!
Не защото ще умра утре,
не защото съм немощен,
не защото имам пресита от любов,
не защото са свършили жените по земята,
а защото с теб
искам да затворя света на сетивата
и да отворя вратата на вечността.

Бъди последната моя любима!