Като че ли не беше отдавна, когато преподаваше в Музикалната академия, когато й се възхищавах на умението да обясни същността на Шумановия Карнавал или на Брамсова рапсодия, да ми покаже пръстовка, която решава магически проблема с един пасаж, когато… Толкова много спомени от студентските години, а и след това. Пиша с обич и искрено преклонение пред таланта и личността на Мара Петкова. Но, нека представя тази голяма българска пианистка и дългогодишен педагог в Националната музикална академия.
Родена преди сто години във Варна. Учила пиано отначало при Найден Найденов, братът на големия диригент Асен Найденов, а в Музикалната академия при проф. Панка Пелишек. На 11 години изнася първият си самостоятелен концерт, а в 1937 година, едва 21 годишна завършва – предсрочно – и изпълнителският, и педагогическият факултети! Още дете прави силно впечтление с надареността си и е само на 14 години, когато е поканена за солистка на Царският симфоничен оркестър. Свири под палката на големият Саша Попов. (Впрочем, след време той ще я запознае с братовчед си д-р Иван Цанев, който ще бъде съпругът на Мара Петкова.) Годината е 1932, а тя е 16 годишна. Прави огромно впечатление и на публиката, и на музикалната критика, която оценява възторжено качествата й, таланта й. А Саша Попов споделя: „ Мара Петкова се прояви като завършена артистка с рядка музикалност и бляскава техника.” Към края на 30-те години на м.в. в София гастролира великият пианист Клаудио Арау, на когото представят младото дарование. Мара Петкова получава стипендия от Министерството на просветата, с която специализира при него, в Берлинската академия (1938-1940). Арау възкликва: „изумява ме феноменалната техника и музикалност на Мара Петкова” – признание и за природните дадености, но и за тяхното великолепно развитие, постигнато с труд, воля и отдаденост. Интересен е фактът, че и в Берлин отново се увлича от педагогика и музикална теория, поради което паралелно специализира солфеж и композиция, както и камерна музика – в Педагогическия факултет на Академията. Може би тук се определя и предпочитанието й към немския репертоар – Бетховен, Шуберт, Шуман, Брамс, Менделсон… Композитори, съставящи основният й концертен репертоар. Пианистката не пренебрегва и някои от големите български композитори на клавирна музика като Панчо Владигеров – изключвайки автора, тя е първата изпълнителка на неговият Трети концерт за пиано и оркестър, също Веселин Стоянов, Любомир Пипков. Мара Петкова е концертирала с успех и в Германия, и у нас, а по време на Втората световна война работи като щатен пианист в Радио София. Освен солови парии с различни състави, тук тя свири творби на европейски и наши композитори – на живо, каквато е практиката в епохата – с едни от най-ярките български инструменталисти. От 1947 започва да преподава в Консерваторията – отначало е асистент на своята учителка проф. Панка Пелишек, после доцент и от 1967 професор в Академията. Много са музикантите учили пиано при нея и разбира се, не всички са концертиращи пианисти, има и композитори, и педагози, певци и музиковеди. Мара Петкова беше педагогът който тихо, внимателно, спокойно и много авторитетно ме водеше в света на музиката и някак неусетно научавах/научих толкова много… В нейната стая цареше ред, имаше атмосфера. Тя знаеше и умееше да се отнася подходящо с ученика, да извлече максимума и да развива възможностите му- без да притеснява, стресира, без да тормози и навиква. Напротив, действаше толкова методично и с такт, така умееше да те увлече – и то без многословия, в творбата, че след урок излизах въодушевена и желаеща да свиря, да свиря. Това е педагог. По-често стоеше встрани и слушаше. И – без да гледа текста, веднага поправяше, откриваше грешката, защото имаше не само абсолютен слух, но познаваше изключително добре и детайлно текстовете; тя възприемаше музиката и в хоризонтал, и по вертикала. Истински педагог и сърцевед, който те въвлича в света на музиката. Е, така се изграждат и формират музиканти. От нейните уроци съм възприела много похвати и преди всичко отношението към автора и музиката му, респективно уважение към интерпретатора, които следвам и до сега. Беше особена жена със специфичен маниер на говорене и хумор, излъчваща благост и доброта, с много характерна усмивка; запомнила съм и особените й, малки ръце, с изключително пъргави пръсти, които магически преобазяваха черните знаци по нотният лист в музика, в красота. Свиреше с еднаква и неотразима лекота и най-комлицираната фуга, и Моцарт – за нея това бе най-естественото нещо на света, начин на комуникация. Свиреше със стил и дълбинно вникване в творбата.
Нестандартна в мислене, откровена, честна, но и не винаги харесвана беше професорката ми. Защото. мисля, че и талантът й, и знанията, и отношението й към музиката дразнеха доста нейни колеги. Както и възпитанието и пристрастността й към немската музика и голяма пианистична школа. Едно нищожно отмъщение е било изключването й от Академичния съвет – с обяснението, че не уважава съветската музика. Тя, която говореше с плам за Прокофиев, например. Да, имаше педагози, които правеха конюнктурни продукции с произведения на много влиятелни съветски композитори, но с недотам талантлива музика. Времето отдавна ги маргинализира… Но пък, в стаята на проф. Мара Петкова никак не беше рядкост да идват пианисти и особено нейни колежки педагози от Академията, за да се консултират – по проблеми на интерпретацията, пръстовката, педализацията и пр. и то на немските композтори… Лично съм присъствала на такива допитвания/разговори.
Много от ученицте на проф. Мара Петкова са носители на международни награди, други са изтъкнати педагози у нас и зад граница.
През вече натрупаните години, с признателност мисля за онова на което ме е научила, за това как ме поощряваше да се занимавам с музикознание, за разговорите ни около бъдещото ми развитие, как ме зарадва с оценката си за една от първите ми рецензии и как с изненада научих че обожава операта, редовно посещаваше тогава прочутият Международен конкурс за млади оперни певци.
Щастие е да имаш какво, и то много, да разказваш за един от учителите си. Щастие бе че съдбата (и роднинството ни) ме отведе при тази необикновена жена с големите топли, добри очи, които всичко разбираха и оценяваха. Щастие бе за всички, преминали през школата на проф. Мара Петкова да се учат от голям и чувствителен музикант, който щедро раздаваше знания и насърчаваше младите! Тя ни се радва и днес, от там, където е, затова че продължваме делото й, че помним заветите й. Поклон пред паметта ти, знаменита наша Учител.