Аз – като млад – живеех до брадичката в тревите.
Със слава името си не нахраних,
ала ден след ден
все по-надолу раснеха косите ми,
все по-нагоре – на златната поезия лъчите.
Баща ми, майка ми и мъртвите роднини,
застанали до дъб или до круша,
отказваха с любов да ме прегърнат,
не искаха изобщо да ме слушат.
– Защо – попитах – вие не искате от мен
това, което бих могъл да върна?
Аз бих подложил под краката ви и ризата от лен,
и собствената си, остригана напролет, вълна.
Река ли – бурята ще ритна – да гърми!
Самата планина да проговори ще накарам!
А вие живеете във тъжните си дни
и веселите хвърляте нахалост…

Тъй раснех аз с поезията си – надолу
по хълмовете изпреварих всички хора,
дойдох до гроздобера пръв
и моят врат, и моята невинност
единствен дядо ми ги връзваше със вино –
червено като жертвената кръв.

Във онзи час, на есента под ножа
„Недей – му казах, – дядо, мойта кожа
в паницата на Трифон Зарезан ще стане златна.
И своя внук, Козела, ти не можеш
да стигнеш из високата трева,
не вдигай ножа!“

Какъв бе тоя опит във зорите на живота?

В онази първа есен ли узнах:
смъртта ще ми даде да пиша стихове! –
и гроздовото зърно ще е точка,
а лозовият лист ще бъде щит на щастието,
кум на последната отсрочка…

Изгубен бях сред сочната трева
в костюм на жертвено животно против грях,
но щом тревата тихо ожълтя,
изскочих гол от свойта кожа

и видях:

поникваха ми твърди, зли рога,
участвах във движението на сферите
и – сам ковач на своята съдба,
на път към пролетта, затънал в сняг,
във зодията на Козирога се намерих.

Оттатък тоя дъжд, оттатък твоя гълъб,
земята изведнъж ще се превърне в стълба
и нашите ръце ще спрат да се протягат
към сивото сърце на мрака и на влагата.
Не, няма да открием ни сълзи, нито камъни,
ние няма да открием безумието, измамите,
полека ще вървим над лампи и над сгради,
под нас – червен от дим, градът ще се разлага.
А ние ще вървим нататък, без да падаме.
Нагоре, все по стълбата, върху дъжда,
връз лятото,
нагоре, все по гърбицата на чувството богато:
през пащърнак и див мак, през твойте бели обици,
нагоре, като камък, захвърлен в тия облаци…
И никога докрай, и никой път без болка
нас двама ще прекарват във златната двуколка
на слънцето – ранено от нашата любов,
залязващо, червено, лишено от живот.
Пред залезния час, в предзалезната мъка
Устата чакат глас, животът – своя пъкъл.
Защо сме се родили? Поне един от нас
да можеше да свири, да пее с тиха страст:
„Не искаме нощта, не искаме нощта.
Земята не е стълба към края на света.
И някой път, когато отново създадем
дъжд, слънце или лято – тогава да умрем!“

Безделнически тихо, сякаш плачат,
те са обвили ствола на върбата
и дланите им с клоните играят.
Реката си отива и те мъчно

ще могат да намерят утешение.
(Самотни са, защото са измислени,
но сигурно защото са самотни –
те са живи.)

Идилии – тензухени, прозрачни,
наесен те пътуват към Египет,
а тук се настанява селски скитник
и като семка дреме под земята…

Сега е още рано, но върбите
треперят вече – нощите са хладни.
А рибите и тичинките зъзнат
в студената вода и синкав въздух…

Небесният овчар дои звездите
и хор от сиви паяци нарежда:

„Безделнически бели-побелели
и изоставени от мисълта…
О, бивши музи – болни, остарели!…
Как плачете, как плачете сега!…“

Река. Звезда. И мъка…
… – изсъхващи листа.

Няма за нас нито обич, ни нежност,
няма надежда и круша в средата на двора,
навън се е проснала есен и есен, и есен,
бъбрека вече е свит, наболява коляното,
ръката, повдигната бавно, се свлича надолу,
няма надежда и слънце в средата на двора.

Ние разбрахме:
в начало калта, после римата.
В началото иде и свършва живота.

Той посяга да вземе и дрехите редом с душúте,
смъква маските, пали съгласните звукове –
няма азбука вече, прекършен е нашият говор
като суха гора, над която пожарът избухва.

Как да излезем сега на площада,
щом нищо не трябва да има?
Как да питаме?
И как да отговорим?

Свиват се гласните, спада дебита на гърлото.
И водата потича отгоре надолу – студена,
лишена от мъдрост. Глухо стене капчук –
тъй иде и свършва живота.

Вие мислите: там, под земята,
там ще можем да бъдем добри.
Ще работим из предприятията,
ще натрупаме доста пари,
докато дойдат жената, децата.

И си мислите: колко е просто,
черно слънце отгоре блести,
а отдолу с естествена доблест
цветни руди разтварят очи
като мъж след прекарана болест.

Всъщност ето как: слизаш надолу,
цял живот си мечтал за жени,
облечени в дрехи от алкохол, и –
изведнъж гледаш – времето спи
върху купчина блудкава тор…

Ще си кажеш тогава: живота бе дим!
Нека с вечното днес да се съединим.
Да сънуваме розови сънища,
докато ставаме каменни въглища!

Аз за тая нощ не посмях да говоря…
Не че нямаше име нощта, дълго българско име.
Не посмях да говоря, защото съзрях над плътта –
и внезапно се вдигнах,
и тръгнах възбуден нагоре!

Не посмях да говоря.
Нищо, че виках високо
(моят глас бе на думите страстен гонител).

Замълчах
и внезапно съзрях над красивото тяло
как разперени облаци крият силуета на космоса.
Аз се вдигнах нагоре
и тръгнах отчаян нататък:
(тъй след първия грях на света
жената престава да плаче и поляга назад,
и остава да спи под дървото…
А по стълбата право нагоре пъпли мъжът
и над себе си той се издига високо!)…

– По-високо!
До облака виждаш как плува лъкът на щуреца;
горе лира и флейта другаруват без бой:
– В небесата!…

Тъй щеше да зрее печалният мъж,
закрил с гърба си жената…
И тя,
самоволно разперила своето тяло надлъж,
тъй щеше да спуска корен в земята.

Как се кипри красивото!
(Грозното как ли се свива?…)
Как нощта ни огъва,
усуква,
увива;
как човекът прегръща
през рамото своя другар
и се пази от ереси,
както от стружки стругар.
Как ни пази нощта,
как ни мачка нощта,
как ни тъпче!
(Как поскъпва живота
дори в долнопробните кръчми…)
Но еленът
повдига сърната
на свойте рога
и в уста я целува –
тъй стигат
до свойта гора.
Там се борят дърветата,
там се бият явор със дъб –
и отвива тревата лицето си,
и ги гледа през скръб,
и ги гледа с усмивка,
със синьо-зелени очи…
И се кипри красивото
вътре в нощта. И бучи!

Ти си лягаш и бързо насън
се упътваш натам,
със животни танцуваш
по пътя към някакъв храм
и поникваш през тъмната нощ
ведно с цветята,
докато гръмнат звездите
и дойде зората!

А назаран се храниш
със своята пот
и със своето семе,
и си казваш:
– О, скотски живот!
Но нищо!
Нощта е бременна!

„Целият ред от живеещи хора всъщност
е един човек, живеещ вечно.“

Цъфти надеждата, поникнала в полето.
Тя днес не би могла да се разкаже, да се изрази.
Но би могла да се запише днес с неясен почерк.
И нека утрешният ден я разчете!

Днес би могло да се запише: „Тя цъфти!“

Така и ние, ако се обърнем
към миналото – можем там да видим,
че любовта е извор на значения,
които са надраснали живота.
Цветята и душите са разпръснати
свободно из полето на историята!

„Любов е всичко!
Ала чудовищна или безсмъртна
е процъфтяващата плът,
щом нейни синове са гробовете?…“

О, тия тъмни клюки за живота, тия
мълви, разпръснати случайно
(че някъде си някой бил възкръснал!),
препълнени с горчива, сочна слюнка.

Това, което в историята е ситост,
в легендата (и в паметта!) е само глад!
Тя ражда! За да се нахрани,
изяжда своите деца… И пак ги ражда!

И… няма време!
Или има нямо време!
О, татко глух – о, майко неграмотна;
тялото ми ваше е
и ваша – паметта…

Застанал сред полето, ще възкликна:

– Да искаме безсмъртие, е много!
Но два пъти по-много е неисканото,
което, без да знаем, сме получили!
Задача на духа е да го види,
да се опита да го разчете…

Така поетите нашепват стихове
и мислят, че в полето са сами.
А зад гърба им тихо се усмихва
бог знае откъде дошло детe.

Случва се често –
случва се наесен:
окаляни пътища,
окаяни жени –
те се прибират,
търсят къщи, огън.

Случва се понякога
в кафяви дни
да се търкулне ужасът,
да падне и… О, боже!

Селяни
с леки коли,
с леки жени
ще се напият,
ще се ударят
(в мокър дънер).
И ще се пребият.

След катастрофата
Те се прибират – тихо плачат.

Те плачат за челата си пробити,
за смачканите си гърди,
пребити пръсти –
тихо плачат.
За разстройството
в ума и в мъжката им годност
за сирачетата – тихо плачат.

Джобовете им – пълни с влага;
гърдите – с пръст (земя кафява).

Те гледат да се върнат до зори,
но в повечето случаи закъсняват –
затрупани под първите мъгли.

Искам да участвам в музиката,
в нейните тела,
във всички нейни песни!
Да извайвам музиката:
ето го лицето, катедралния лоб,
огромната отворена уста,
сталактитите на гърлото…
В пещерата – не да пея, не да свиря,
само да застана там и да мълча.

Аз искам да мълча:
през гълчавата на полските цветя,
край дъбове, обрасли с храсталак и фосфор;
в къщата – сред паяжини, прах и сажди;
на улицата – сред мъжете и шишетата,
или пък сред спестените пари –
аз искам да участвам и да чувам.

Аз искам да участвам в музиката там,
където я целуват кучета и котки,
когато се търкаля в спарената люцерна
през нощта
или в реката е дошла да се окъпе
и е мокра;
нагоре по баира в лозята на кръвта,
във виното на гробищния помен,
в лъките на жената
и сред овошките на мъжа,
и по-надолу – в хумуса и рудите,
сред злато и кобалт, и минерали – там!

Да бъда там, където е музиката:
– там – бабички и старци се младеят,
липа и явор се целуват и се смеят,
воловете мучат в обора
и сърпа се прегъва в ятаган – там, там!
Закланият отдавна е заклан!
И от кръвта му е поникнала
черницата на любовта.

Под нейните листа жужат децата –
почервеняват устните
и нотите почервеняват,
почервенява мълчаливата история.
И времето и мястото почервеняват.

Гръклянът на музиката
е оплождан от дъждовете на мълчанието!
Останалото е: храна и смътно детство.

Там!

Ръждясва нощем лунната паница,
изсъхват бъбреците като бобени зърна,
а бебето разтваря с плач и писък
мътните прозорци на живота
и души вятъра, дъхтящ на кръв и мляко.

Гръклянът на музиката –
прерязан от ветровете на историята!
Останалото е: мълчание и детство.

Бе синкавото свистене на декемврийския фенер,
(Кръстовден бе зад нас – пред нас стоеше Коледа.)
И всичко се подготвяше за танц – там –
в музиката, където е тогава и сега –
там, там! –
под звуците на древен барабан – там,
там-та-ра-ра
тамтам…

Не остана много от сърцето, Ангеле!

Скоро ще се видим и ще ти разкажа…
Знаеш, нямам тайни, но ще трябва много
листи да прахосам, за да ти опиша
устните изгнили, мястото без време…
Аз, разбира се, не се оплаквам.

Има още малко, още малко има –
кладенец е гърлото над пресъхващ извор…
Тук (като навсякъде!) дамите умеят
онова, което само те умеят…
С тях прекарвам нощите и не се оплаквам.

А насън с приятели стигам хоризонта,
с длани го докосвам, весел се завръщам,
после се събуждам и откривам, боже,
че съм цял измръзнал – и с душа, и с тяло.
Но не се оплаквам, не, не се оплаквам.

Аз не знам дали при вас така се случва,
зимите – безснежни, а летата – сухи?
страшна жажда стиска устните ни бели,
урожаят спадна, виното поскъпна…
Вино си намирам и не се оплаквам.

Вчера се замислих и си казах: няма
нищо да записвам – думите са празни.
После се разходих, купих си вечеря
и започнах всичко – всичко отначало
със писмо, в което аз не се оплаквам.

Има още малко, още малко има! –
има малко болка, но и тя изчезва.
Виждал ли си блато, във което пада
камъкът отвесен – и какво остава?…
Аз не се оплаквам, скоро ще се видим.

Тъй! Целувам с кротост твоите дечица.
(Пази ли сестра ти нежните си чувства?)…
Поздравú от мене свойте братовчеди
и кажи, че скоро аз ще си разрежа
вените с бръснача и при вас ще дойда.

Никой не чака на моста.
Никой не дебне.
И никой не чака с обич.

На моста е празно…

Знам, това е привидност,
сега ще излезе значението –
ще ни покаже своята писменост,
кой ще излезе сега?

Да четем ли?
Това ли е впрочем познанието? –
да прочиташ по нещо и друго,
тъй както вървиш?
Да четеш е самото значение, тъй ли?…

А защо?

Не трябва ли бързо да минем по моста.
И толкова!

Веднъж да се свърши движението,
да изчезне живота,
тъй както изчезва съня –
миг! – и вече си буден,
и като книга затворена,
вече забравяш нощта…

Никой не чака на моста.
Но моста ни чака.
Стои.

Мила моя, моля те, не бой се,
та любовта ни не е чувство, тя е свойство.
Кой кара нивите, градините да плачат
за плуга на дъжда и за мотиката на здрача?
Земята кой върти сред звездната плеяда,
та пролетта пред лятото да бъде вечно млада?

Не се страхувай ти, не се плаши,
телата ни с небесните тела са братя и сестри.
Нима не е космична тая свобода
различна да те срещам денем, различна през нощта?
А времето върви и дъждовете падат,
и пролетта от лятото е с месец-два по-млада.

Страхуваш ли се? – гледай – иде мрак,
ще бъда там с доспехите от сън – с подгънат крак,
а ти ще си като живака жива,
обвиваш ме и ние сме щастливи!
Нощта минава, сякаш е балада,
а пролетта от лятото е с месец-два по-млада.

Не се плаши от любовта ми, тя те хваща
и те повежда за ръка с лице към страшното,
тя е платното, казвам, тя е стáна,
на който ний тъчем, преди да станем…

Нощта отмина – ти си толкоз млада!
А лятото с отрязана глава лежи на прага.

Всякак е важна жената:
важна откъм гърба,
важна откъм устата,
важна откъм плътта.

Важно е нейното име,
шарена – нейната котка;
думите, които тя взима
след своя сън – вместо тоник.

Важна е бялата стая.
Черната стая е също
важна. Това одеяло
важно с любов я прегръща.

Важна е стъпката в събота,
танца посред нощ в неделя.
Важно е нейното бъбрене,
след като всички са спрели.

Много е важна жената.
Важна е нейната важност,
трепета нежен на ноздрата,
устните важни и влажни.

Жената е важна! Аз казах:
гледай я от прозореца,
докато в тебе ухаят
нежните листи на розата.

Докато с ужас откриеш:
женска под нас е земята!
И тръгнеш да плачеш и виеш
като кърт, като пес…
– като вятър.

Тя е люлката на бога!
„Дий, люлко“ – аз не мога
със пръст дори да те докосна,
но думите ми могат: Господи! –

животът, който ни тежи,
тъжи в езика. Има сила,
която в слово се е скрила –
тя в песните звучи.

Люлеем дивата вселена
чрез думи, сънища… Но с длан –
бряг и море от плът и кръв,

жената – хищната сирена,
със лира, флейта, барабан,
от всяка вечност прави стръв.

Ж е женската омраза,
задраскан фалос, стар кумир –
нарисуван от момичета
на площада с тебешир.

Знам, на „дама“ са играли,
после са забременяли –
без да искат те сами,
станали са дами.

Как радостно
сънуваме предците си.
И те са ни сънували отдавна.
Затуй
се срещаме понякога в съня
като добри познайници:

орем земята в лунните поля,
от житото на родния език се чува глас,
плодят се и мъгли и умове,
животните и имената се развиват…

Настава време да се разделим,
но вече – тъй едни и същи –
не знаем:

всички ли се будим
или всички спим?

Ето ме отново доведен дотук,
село оглупяло, със изгнил олук.
На главната улица пред белия дом
аз отново правя на всички поклон:
– Здравейте, души гърчави, скапани псувачи,
пропаднали селяни, пияници, ебачи
на кози и крави, кукуруз и боб,
селяни извеяни –
смели партизани на Божия гроб.
– Здравей, църкво окрадена,
поп Пиждар е мъртъв,
той води дедите ми по божиите пътища,
а ти стоиш тука – овдовяла метреса,
край теб расте бъзе,
във теб серат песове.
– Здравейте, диви хора, какъв приятен час!,
залезът се бори с географския атлас,
учителят се мръщи, децата са тъжни;
„за вечеря в къщи какво са изпържили?“ –
белите бъбреци на бика скопен
и овчата плешка на тъпия ден…
Учителя се мръщи – с нежен, женски глас,
влюбен в дечицата, изпаднал в захлас…
– Здравей, селска курво, до мене в леглото,
душата ти плитка, дълбоко – телото,
ушите ти – гълъби, гърдите – паници
(и страстта! – потекла на тънка ивица)…
Здравейте кокошки, патици и гъски,
Гергьовден на Агнеца – заклан и разкъсан!
– Здравейте, желания, над чийто гроб мълча,
време нека мине – пак ще се сгодя,
други ще завъдя – да снесат яйца,
здравей, здравей, време – квачка на света!
Ани се завръща – големият мъж,
на земята – дръжка, баща на тоя дъжд,
ученик на ябълките и френското грозде,
син на овена и женския дрозд…
Ани се завръща – Господи, насън
вижда всички мъртви той,
излезли навън,
облечени в бяло,
орат, прекопават,
гроздоберът иде,
пилците запяват…
– Здравейте, дъртаци, по тия стени
бели некролози – вие сте, нали?
– Здравей, бабо Ванке, не щеш да ореш?,
живей тогаз мъртва, в Рая ще пасеш
кобилата Мая, козата саанска,
сред вечната пролет (и ангели по бански).
Здравей мое детство, със черно краче
и гатанка лесна – кой кого е…!
Ани е тука, село, твоят син,
чука по вратниците твоят любим:
– Защо сте заключили? Ключът къде е?
Питате ме: „Как е?“…
– Добре е! Добре е!
След толкова глупости дойдох да се върна,
прага да оближа, кравите да свърна,
да събудя мъртвите из селските гробища
и да дойдат всички те и да ме оглозгат
червеите и водите на долния свят…

Ани Илков – никой – въздух, поле, необят.
80-те г.

Аз не мога да стигна до края,
аз не мога да бъда добър,
на живот и на смърт си играя –
моят ум е безплоден катър.

Кой подпали жестокия огън?
Кой пръв каза: „Маймуно, помни!“
Моят ум не можа да проходи,
но маймуната вече върви!

А от злато и мечешки кожи,
и от козята таткова стръв
бе създадено моето ложе
на магьосник по вяра и кръв.

Вече никой в света не ме търси,
свърши горският, дивият бал.
И чрез ехото чух аз гласа си –
че великият Пан е умрял!

Тъй пчелата – човешката воля,
своя кошер напълни със мед
и човекът се скри на завоя,
и избяга след свойто: „Напред!“

Спря животът!, животът помръкна!
Прост е смъртният! – двойствен и друг:
племена и луни в мен се пръкват,
меч в ръката, в земята – плуг.

Звуци бели като костИ
дращят дивите гърлА
мъчат се над тях животнИ
и мълчат с тях небесА

виж съсипаното гърлО
първобитната устА
как решава да пребъдЕ
озвучавайки светЪ

в пещери наколни жилищА
те са вдигната ръкА
всяла весел ужас в дивечА
сгряващ огън през нощтА

и полека се нагъвА
мозъчната равнинА
и излита като совА
реч из звучната рекА

ще тече реката бяснА
хълмът объл на умЪ
покрай нея ще тревясвА
чак до края на светЪ

тъй животните нещастнИ
ще усетят със тъгА
че забулени са днитЕ
в звуците на смисълтА

те ще паднат ничком долУ
пред фонемната мъглА
и красив ще бъде хорА
на глаголите в кръвтА

о, вселената тогавА
страшно ще се озвучИ
всичко живо ще говорИ
всичко мъртво ще шептИ

а човекът ще застанЕ
като Господ над светЪ
и ще дирижира нямО
песните на вечносттА