ГАЛЕРИЯ НА ДУМИТЕ
ГАЛЕРИЯ НА ДУМИТЕ
Голи са без книги народите, голи са безкнижните души, ненапоявани от Божия дъжд на буквите.
Св. Константин-Кирил Философ
Актуално
Августа Манолева



Пианото е верен приятел, който никога няма да ти изневери /насаме с Борислава Танева/

Препечатваме от страниците на портал “Култура” емоционалната презентация на журналистката Августа Манолева на проф. д-р Борислава Танева, зам.ректор на НМА “проф. Панчо Владигеров”

Тя журира, администрира (заместник-ректор е на НМА „Проф. Панчо Владигеров“), организира музикални събития и фестивал (ppIANISSIMO – от самото му създаване), основател и заместник-председател на швейцарско-българската асоциация за култура „SBAC“. Не случайно е носител на „Златно перо“ (2014) за изключителен принос към българската култура и изкуство и „Кристална лира“ за цялостен принос към българската култура (2015), както, без съмнение, за активната си творческа дейност е „Музикант на годината“, в класацията на „Алегро Виваче“. От преди месец пък е наградата на Столичната община, спечелена от екипа – в областта „Музика“ – изработил проекта “Музиката на Европа”, в който Танева е основен организатор на пъзела от 28 концерта, реализирани от студенти от Музикалната академия, солисти от Софийската филхармония и известни европейски музиканти.
Редовно сътрудничи с консерватории в Атина, Женева, Солун, Мадрид, Люксембург, Сингапур, Париж – а току-що се завърна от Копенхаген, където води майсторски класове, изнася музикални семинари на различни теми, свири.
Солидната си подготовка по инструмент е получила от авторитетните професори Константин и Джулия Ганеви – по-известни като дуо Ганеви, а композиция учи при друго светило – проф. Парашкев Хаджиев. От 1995 е на щат след конкурс в Клавирната катедра, Инструментален факултет, на Музикалната академия, където преди това започва като хоноруван асистент. А иначе, успешно се пробва с преподаването още 17-годишна. „И лека-полека се оказа че сама преподавам“ – установява го с усмивка. Но пък ми е ужасно интересно!“. А ние бихме добавили: при майка – учител по пиано, и баща композитор – известният професор по композиция Александър Танев, дъщерята каква да стане с две пиана в къщата им?
Пианото е верен приятел, който никога няма да ти изневери. Каквото и колкото му дадеш като чувство, емоция и енергия, то отвръща със същото. Музиката е език, който също си има своя синтаксис, морфология – има своите строги, несменяеми и логични правила. Важи за всички, включително и за пианистите-непрофесионалисти, които свирят за удоволствие. Те също трябва да се ограмотяват оптимално, за да могат да са независими – като отворят нотен текст, да го прочетат сами. Научаването на 12-те ноти не е проблем за средно интелигентен човек. Основен в музиката е принципът на „мерната единица“. Трябва да знаят, а не да търсят по слух. „Налагало ми се е често, по време на урока, да напиша пиеса според възможностите на човека или заради конкретен проблем, който да разреша – разбираме от проф. Танева. – По-трудно ми е да я намеря в наличните ноти в момента, отколкото да я напиша“. И макар че, „желанията им редовно са свързани със свирене на нещо по-леко, по-популярно“, по-важен е резултатът – „този контакт с музиката създава линк и в някакъв етап отваря път към концертната зала. Появява се по-сериозна потребност, интересуват се. Имала съм уроци дори с над 70-годишни“.
При професионалното занимание подходът е различен. В гимназиалния курс започва да се трупа репертоар и неговият избор трябва да е максимално балансиран. Но няма преподавател, който, работейки задълбочено, да обхване всички стилистики. Обикновено липсва ХХ век, е наблюдението на професорката. В Академията се надгражда.
„Може би отстрани изглежда плашещо, че работим чрез индивидуални уроци, но за мене е най-ценното. Мога да се обърна към конкретния човек, в конкретния момент, с конкретното произведение, за да се добият конкретни знания. Много е хубаво, когато всичко това се концентрира“, споделя Борислава Танева.
Проф. Танева често има уроци, на които не се свири, а се говори. За общата историческа рамка на времето, за естетическата, какво става в другите изкуства по това време, а в Европа? Защо някой композитор пише по определен начин, а след 10 години променя похватите? Какво става в живота на Шопен, Бетовен, Хайдн, Прокофиев, Рахманинов? Примерът с Артур Винсент Лурие е показателен. Толкова интересен и талантлив композитор, а не знаем почти нищо за него и творчеството му. Останал е във вакуума на времето, защо? Борислава Танева се оказва от неговите изследователи и популяризаторка на Лурие (поканена от фондация „Артур Лурие“, Базел, да свири на големия мемориален концерт по повод 50 години от смъртта му – 2016, 12 октомври; роден 1892, Санкт Петербург – починал 1966, Принстън, САЩ). Допреди 8-9 години самата тя не е чувала за автора, сблъсква се с името му случайно, започва издирване – буквално, докато не му се посвещава – напълно. С много усилия стига до отговора: защо не знаем нищо за него? Оказва се – само защото е имал „шанса“ да живее в дореволюционна Русия (началото на ХХ век) и неблагоразумието да се „заиграе“ с революцията от страната на победителите – става висш апаратчик и когато пет години след ВОСР вижда накъде се изкривяват идеите, бяга на Запад (в Берлин първо, после в Париж). Резултатът е, че в Русия е забранен и забравен (като предател от най-високо ниво), а колегите му на Запад така и никога не го приемат – за тях е съветски функционер. Печален факт е, че до днес е намерена само Третата му соната за пиано. Първа и Втора ги няма. Изчезнали или умишлено унищожени? „Не се знае, но ги е имало. Няма как някой композитор да започне от Трета соната – разяснява изпълнителката. Потресаващо е промяната в стилистиката му: как пише и звучи в началото на творческия си път и как в последните опуси. Как – когато е още в Русия, как в Германия, във Франция, и накрая – когато завършва земния си път, в Америка. Абсурдно е да се интерпретира по един и същи начин, но трябва да се знае информацията, да се опитаме да достигнем до нея. В днешното време на интернет е лесно“. Но при Борислава Танева е друго, а заради усилията си през годините е възнаградена и се радва на един от най-прекрасните подаръци – получава всичко издирено и събрано досега за пиано от самата Фондация „Лурие“.
И тя подкрепя с пример: старая се да поддържам огънчето на любознанието поне у тези студенти, които са при мене. Обикновено носят ноти и започват да четат от първата. Ама чакай! Кой го е писал, кога, къде, защо го е писал, каква е формата, средствата, тематичният материал… имаш толкова много жокери, които те насочват. А не да строиш в полето. Можеш да влезеш в стабилно построен, красив дворец и да си играеш вътре. Пак ще се върна на нотата „до“ – има милиони до-та в Бах, има и в Стравински, и в Шопен има. Какво правим с тях е въпросът, как ги организираме, в какъв контекст, в каква фраза. Също както при книгата. Ако си единствено грамотен – оставаш на повърхността. Когато имаш културата, знаеш откъде идва… А не да хвърчат само пръсти.
Най-добрият пример, разбира се, е личният. Борислава Танева свири всеки ден в продължение на десетки години. Уверява, че да свириш по 8 часа е неефективно, ако във всеки момент не знаеш какво точно правиш на пианото. Работата не се изчерпва само със свиренето. Да, обслужващата част – пръстите и двигателният апарат трябва да са във форма, да се поддържат. „Не мисля за едно произведение само докато съм на пианото – споделя своя опит изпълнителката. – Продължавам да чета, да търся връзките от и към другите изкуства, да мисля за пиесата…и то е друга работа – интелектуална. Понякога е по-важно проникването във взаимовръзките, отколкото свиренето още два часа“.
Очевидно, ако подходът на Борислава Танева е споделен от повече преподаватели, би се оценило от подрастващите, които още в гимназиалната възраст отиват да доучват навън. „Процесът е резултат от сериозно комплексно натрупване в различни ниши – смята тя. Детето в Музикалното училище зависи от учителя си, той го насочва нанякъде. В Академията често се държим като гениални: ТЕ трябва да идват при нас. Не мисля, че е правилно. Ние трябва да имаме контакт с всички учители от музикалните училища в страната. Първото нещо, откак съм на длъжността заместник-ректор, беше да напиша e-mail-и на директорите на 7-те музикални училища и да им предложа съвместни инициативи. За да могат да имат децата достъп до всеки преподавател, да изберат сами и да знаят с кого ще могат да работят оптимално добре, предвид индивидуалната ни работа. Защото те не са ничия собственост. За съжаление има

колеги, които се изживяват като собственици на учениците си.

Дори говорят в първо лице множествено число, което е ужасно: „Свирили сме – не сме свирили. Ще ходим на конкурс.“ Аз и със собствените си синове не съм се отъждествявала така. Шапка свалям на хората, които работят в училищата, но понякога има необоснована ревност!
Нашето поколение живееше с тежкия комплекс, че на Запад всичко е ок. Не е, още по-малко сега. Та, много беше престижно – детето в Лондон, детето в Америка. Добре, какво прави обаче там? Европа се задръсти тотално, особено в последните 10-15 години. Трябва да си наистина гений, за да ти обърнат внимание, огромна е и конкуренцията на азиатския свят. Те са подлежащи на опитомяване, покорни, правят каквото им кажеш, и не на последно място – платежоспособни. Има конкурси (неофициално, но е така), където този вид частни уроци или азиатски контингент, трябва да бъде награден с медал. Обяснете ми, по каква причина ще обърнат внимание на българчето? В последно време наблюдаваме обратния процес – деца започват да се връщат. НМА може да не е най-престижната консерватория на света, но дава страшно много възможности. Например, да свириш с оркестър. Това на Запад студентите трудно могат да си го представят. А ние имаме щатен оркестър от професионални музиканти. И за диригентите, и за всички инструменталисти, и за певците, е школа по време на следването си да могат 1-2-3 пъти, да не говорим за диригентите, които го правят по 5 пъти на семестър, да работят с жив оркестър от професионални музиканти. А отвън си плащат, за да свирят с оркестър.
НМА има подписани споразумения по програма „Еразъм“ с около 60 университета и музикални академии в цяла Европа. Системата плаща, за да отидеш да се учиш. Подчертавам – не съм за това да стоят тук и само тука. В никакъв случай! При музиката трябва да се опреш, да се омесиш с други култури, но това паническо бягане след XII клас ме дразни изключително. Защото оттук има още какво да се вземе. Изкарай първи курс, втори, иди някъде по „Еразъм“ и ако толкова ти хареса, продължи там. Може да се върнеш в България и да си довършиш обучението, а може да отидеш магистратура на друго място. Хубаво е да смениш – ако си бил във Франция, иди после в Германия. И за това родителите не да теглят кредити, да се чудят откъде да плащат издръжката. И да не ми говорят, че е безплатно в Германия, защото всичко освен обучението е платено.
Най-важен е човекът, с когото работиш, а не мястото.
Ако намериш твоя човек във Владивосток – отивай във Владивосток. В Барнаул или в пустинята – иди, няма значение къде. Но когато не си го намерил, хей така да заминеш за Лондон, за да казват: тя/той е в Лондон. Но там има още 8 или 15 милиона души. Париж… Виена….прекрасни места, концентрация на световна култура, но колко пъти си имал продукция? Колко пъти свири с оркестър? Какво направиха те за тебе, при положение, че не си местен? Но, да – отиди, пробвай, поживей, виж и си остави врата за връщане. А не с предрешен „one way ticket“ и после какво?
Битката за студенти по музика е огромна. Съвсем скоро бях на образователна конференция в Китай. Цяла Европа се е изсипала там да търси бъдещите си студенти по музика. „Белият“ човек не ражда, не свири професионално. Той толкова е загрижен за бъдещето си, че е забравил тотално за настоящето. Има какво да се прави в България, много има! Въпросът е, че съществува инерция, натрупана с годините… то е комплексно. С всичките ми студенти имаме конкретни планове. Знам предварително, че във II курс еди-кой си ще замине по „Еразъм“. И това е чудесно! Примери много: Лили Богданова отиде в Берлин, Мила Михова във Ваймар. Георги Бойкин пак ще ходи, вече като докторант – във Вюрцбург, но прави докторантурата си при нас и води часове към Клавирната катедра в Академията – в това се изразяват въпросните реализации. Те са факт.
Борислава Танева припомня, че пианист е широко приложима професия. Пианистите са корепетиторите на всички възможни инструменти, на хорове, балет, оперети и опери, театри. И не чакай на държавата, родителите ти, на ректора или Виенската консерватория, да ти уредят живота. Възможности има и в Близкия изток, търсят се специалисти. За Сингапур, Оман, Кувейт колко души заминаха? Най-много са изучаващите този инструмент, дори непрофесионално. Има реализация. Криза ли? Кризата е за… мързеливите.

Уникални посетители: 60