ГАЛЕРИЯ НА ДУМИТЕ
ГАЛЕРИЯ НА ДУМИТЕ
Голи са без книги народите, голи са безкнижните души, ненапоявани от Божия дъжд на буквите.
Св. Константин-Кирил Философ
Поезия
Елка Василева



neshha-za-obichane-elka-vasileva
Неща за обичане


Автор:
Елка Василева
Издателско ателие АБ:
Година на издаване: 2016
ISBN: 9789547379725






Анотация:

В стиховете на Елка Василева откривам онази проникновеност и подкупваща простота на поетическото слово, което винаги знае и казва повече, отколкото можем да преживеем сами без всевиждащото му око. Видени през нейните очи, сезоните на нашите любови и недоволства изглеждат по-извисени и вдъхновяващи – за да се смирим пред единствено възможното оправдание за нашата мимолетност.

Сава Василев

Поезията на Елка Василева звучи утешително, дори когато говори за неутешимите тъги и болки, с които е белязан животът й. Тя носи смирението на опита й, дори когато дава израз на бунтовните й чувства. Както морските вълни, които понякога бурно връхлитат брега, но се отдръпват, усетили невъзможността да се преборят със земната твърд, така нейните стихове след всеки бурен изблик на недоволство се връщат обратно към кроткото вечно вълнение на душата под слънцето на любовта – между хоризонтите на непостижимата реалност…

Стоянка Грудова

Стиховете на Елка Василева ни привличат със своята образност, завладяват ни със своята честност, спечелват ни със своята любов, вдъхновяват ни със своята жизненост, променят ни със своите прозрения. Тези стихотворения са неща за обичане, а едноименната книга освен съвсем нови, съдържа някои от най-добрите творби на поетесата.

Катерина Стойкова-Клемер


Откъс от книгата:
Обреченост

…И пак се връща птицата при огъня…
И всичко е начало след потопа.
Завръщам се. А бях си взела сбогом.
Така тежи ръждясалата котва!
Тя дращи по седефеното дъно,
веригата й мокра се опъва…
Тежи – като въжето над осъден.
Защото аз излъгах, че си тръгвам,
а тръгнах… Не очаквах да се върна.
Не исках да съм с теб, да те обичам.
Повярвала, че има път през дюните
отричах се, отричах се, отричах…
Отрекох се. Но приливът се вдигна,
настигна ме, захапа ме за роклята,
събори ме внезапно и без милост
запрати ме обратно с дива ловкост!
Изтръгвах се… Люлееше се лодката,
водата дишаше – червена и бодлива…
По белези от зъби и от нокти
течеше сол и бавно ме надвиваше…
И ето – аз се връщам. Приеми ме!
Навярно само себе си съм лъгала,
че мога да поставя грифа „минало”,
без и сърцето ми от тебе да си тръгне.

* * *

Разпиляха се всички монети
от последното ресто
на лятото.
Есента ги събра
и тръгна да си купува
печени кестени.
Последната ябълка от дървото
остави за мен.
Вкус на слънце –
милостиня за дългата зима.

In memoriam
На Тома Бинчев

Вали на ситни капки есента…
И пак сме във сезона на разделите…
Раздипля вятър жълтите листа,
по мокрите площади занемели.
Нощта е дълга… Там, между звездите,
които само знаем, че ги има,
душите на поетите се скитат
и ни изпращат звездните си рими.
В такава нощ отиват си поетите…
Та там, отгоре, като озарение
замлъкнали, ала непокорени
над живите сърцата им да светят.

Щурец през ноември

На щурецът това му е работата:
когато иска – си свири.
Не му пречи ни дъжд, ни вятър –
местенце свое намира.

В сиромашкото лято го слушам
как разстила своята песен.
Не разбира ли, че е есен,
или още му е наужким?

И дали не е много самотен?
Само той своя глас извисява.
Нямат отглас дарените ноти –
който мине – и отминава.

Но какво, че забързани в тъмното
са запушили всички ушите си?
Аз го чух. И го слушах, и слушах…
И не можех да се наситя.

Споменът
На Антоний

Той пристъпва на пръсти –
неизменно и тихо.
Притаява се в тъмното
и вика дъжда.
Пропълзява към билото,
дращи с нокти
и пие росата
в утаения цвят
на предзалезно слънце.
Изведнъж се превръща
в прегладняваща сянка
и яде ненаситно
хоризонта и времето…
После пак се снишава,
гъделичкан от облака,
приласкан от светулките
и приспан от щурците…
Той – споменът
Кристалната топка,
в която душата
търси покой.

Уникални посетители: 68