ГАЛЕРИЯ НА ДУМИТЕ
ГАЛЕРИЯ НА ДУМИТЕ
Голи са без книги народите, голи са безкнижните души, ненапоявани от Божия дъжд на буквите.
Св. Константин-Кирил Философ
Отзиви
Атанас Куртев



Емил Табаков представя Брукнеровия „Апокалипсис“ със Софийска филхармония

След внушителните постановки на Вагнеровите музикални драми „Парсифал“ и „Тристан и Изолда“, дойде ред за щастливото завръщане на софийска сцена на една епохална творба на немския романтик Антон Брукнер. Под палката на Емил Табаков, един от малцината наши диригенти, овладели висшия симфоничен стил, присъстващите на концерта на 21 ноември 2019 г. в зала „България“ преживяха истинско душевно потресение. Осемдесет минути в състояние на сюблимно просветление, достигащо до тиха екзалтация… Когато грандиозното етично и философско послание на композитора влезе в тайнствен резонанс с базисната ни ценностна система и разбуди най-чистите ни душевни струни, ежедневно заглушавани от обграждащия ни естетически и социален хаос, ние особено ярко чувстваме колко недосегаемо величествено е класическото изкуство, колко нелепи и уродливи са  напъните на егоизма, алчността и властолюбието, които безцеремонно притискат културата. Осмата симфония на Брукнер се превърна във временен „остров на спасението“, в свеж дял от самовъзобновяващия се идейно-емоционален фундамент, благодарение на който ние оцеляваме като независими от суетата на живота индивиди. Като личности, които безусловно отхвърлят съблазните на наглия комерсиализъм и лицемерен комформизъм и не си правят илюзии относно продължаващия да заробва съзнанието на милиони хора коварен фетиш на псевдо-глобализма с фалшивите му претенции за уж вярно избран път за човечеството, който на практика води към безконтролно еднополюсно световно господство под властта на бездуховния олигархичен псевдо-елит.

Основната заслуга за появата на този вълшебен симфоничен катарзис естествено се пада на големия познавач на брукнеровия идейно-образен свят – Емил Табаков, който проведе с олимпийско спокойствие, но и с невероятна изразна последователност градежа на тази титанична творба. Неговият изпълнителски прочит нееднократно ни доближаваше към хуманистичните идеали и просветлени утопии на човешкия род, недвусмислено заложени в симфоничната концепция. Но в нея прозираше и една религиозна константа, която като пътеводна звезда сочеше посоката за неотклонното многоетапно еволюционно развитие на водещата идея, обвързана и с пристрастията на композитора към древногръцката и римска митология, към християнската готическа и тевтонска мистика. От този възвишен идеен пиедестал опитният и прозорлив диригент успя да сътвори серия от широко разгънати психологични състояния, натрупващи се до всеобхватен екстаз, както и гигантски по своя време-пространствен обхват природни панорами, обгърнати от космична тишина, в които сякаш се долавяше как планетата ни диша и се вълнува като жив организъм, излъчвайки безкрайна гама – от най-фини до най-мощни – вибрации в предопределеното си от небесната механика елиптично движение.

Онези, които познават изкуството на маестро Табаков знаят, че той обича да си поставя репертоарни и интерпретаторски свръх-задачи. И да ги постига с лекота и убеждение! Не е изненадващо също така, че той предпочита да дирижира без пулт, т.е. без да прибягва до визуалната подкрепа на дебелата партитура пред себе си, усвоена наизуст „от кора до кора“. Включително когато представя монументални симфонични саги… Но поетият сценичен риск напълно се оправдава на смислово-интерпретационно равнище. Вместо постоянно взиране в гъмжащата от графични знаци нотна партитура, плюс досадната необходимост от отгръщане на стотици страници, той отведнъж плавно се потапя в любимия свят на величествени музикални представи, благодарение на своята блестяща памет.

Споделящият тези редове усеща, че също знае наизуст тази брукнерова симфония, тъй като мисълта му безпогрешно отгатва пътя на развитие на авторския замисъл, леко изпреварвайки реалното оркестрово изпълнение не само при конструирането на фразите и продължителните модулационни преходи, но и при многократно преплитащите се образни нива на музикалния сюжет. Но прецизното запаметяване на хилядите детайли, от които впоследствие изниква – като новородено – единството на драматургичното действие, изисква от един диригент, доброволно лишаващ се от сценична партитура, цял комплекс от труднодостъпни умения и тактики по разпределяне на вниманието във вътрешно-слуховата и в акустическата зона, които далеч по-комплексно се надграждат над спонтанното слушателско фабулно запаметяване.

Далеч не всеки изпълнител е способен да достигне подобно синтезиращо умение. Всъщност на онези, които чрез големи усилия над себе си – по пътя на безкрайни изтощителни повторения, граничещи с училищното зубрене – се опитват насилствено да запаметят крупните музикални композиции, въобще не им е дадено да ги възпроизведат на сцената като единно и органично цяло, като неделим причинно-следствен психологичен и творчески акт. За щастие, съществува и друг, многократно по-продуктивен и напълно доброволен – ненасилствен подход към трайно запаметяване на музикалните произведения, сътворени от гениални творци. Когато още в най- ранния стадий на опознаването им, тези несравними художествени шедьоври биват пламенно обгърнати от сърцето на изпълнителя с искрена любов и пълна безкористност, те се запечатват от само себе си в най-дълбоките подсъзнателни слоеве на емоционалната ни памет, попадайки там с тръпката на неизразимо блаженство, произтичащо от удивителните им духовни свойства.

До тези неприкосновени за прагматичния контрол мозъчни зони може да има пряк достъп само субективната сътворческа енергия на интерпретаторите със зонален слух и интуитивна, но не и рационалистично-спекулативна фантазия. Само пред техния душевен взор непринудено се разстила многослойната жизнена тъкан на музикалната творба, сякаш заснемана от чудотворна вътрешна аудиовидеокамера. Нещо повече, този процес може да достигне параметрите на моментална „звукова снимка“ на цялостното произведение с всичките му разклонения и детайли. Подобно усещане може до се сравни със съзерцаване на огромно живописно платно или на панорамна стенописна фреска със сложна пространствена перспектива, създадена от гениален художник. Или с едновременното зрително възприятие на някой крупен скулптурно- архитектурен ансамбъл, сътворен в духа на изтънчената природосъобразна асиметрия. Но тези умения могат да се постигнат само след решителна пренастройка на сетивата ни, изоставящи привичното си делнично, дидактично внушено „квадратно“ възприятие на художествените обекти. И когато те трайно се пригодят към тайнственото „златно сечение“, пронизващо всички времеви и пространствени пропорции и нива както в зримите, така и в пластичните и звукови изкуства. Едва тогава става разбираемо и за нас странното признание на Моцарт, че понякога чува едновременно, почти в един и същи миг цяла своя композиция, включително симфония, тъй както вижда наведнъж ябълката в протегнатата си длан… Но тук явно се сблъскваме с тайните на изключително рядкото сетивно съединение на разнородните параметри на зоналния с обертоновия, регистровия, звукотембровия и периферния слух в някакъв общ синтез от  холографски тип, който тепърва ще става обект на творчески изследвания. 

Слуховата и идейна нагласа на Емил Табаков и неговите редки тълкувателски способности ни предоставят добър пример за реалното съществуване на феномени от подобен порядък, открояващи се с поливалентната си зрялост и спонтанност в концертната практика. Не случайно преди години той издирижира наизуст, в обширни концертни абонаменти деветте колосални Брукнерови симфонии и деветте не по-малко грандиозни Малерови симфонии, редом с изпълнението на множество други оркестрови творби от бележити композитори.

Диригентският жест на Табаков е изключително плавен и многозначен. Той е почти неуловим в граничните фази на своя визуален контур, когато повдигащите се, сякаш отлитащи нагоре, изящно съразмерни и пластично омекотени движения на ръцете и корпуса му неусетно сякаш се разтапят в пространството, напускайки за частици от секундата гравитационната си предопределеност, преди да прелеят в не по-малко тайнствената си низходяща фаза. Увисвайки във въздуха в най-различни, завладяващи микродозировки и замирайки в състояние на душевна откровеност, сериите ненасилствени жестикулации на диригента предразполагат оркестрантите към далеч по-комфортен и по-свободен от натрапчивия рационален контрол, слят интонационен процес със затрогваща изповедалност и цялостност, избягващ всякаква накъсваща квадратност и тавтология в музикалния изказ.

Тук първостепенна роля играе изящната, незабележима наглед, но безусловно увличаща оркестровия състав последователна и лъкатушна флуктуация на темповите нива с „далечен прицел“ на действие в добре ешелонирания пълноценен диригентски жест. Отхвърляйки педантичната премъдрост за метрономната равномерност като стандартизирана, нормативна база на музикалния процес, Емил Табаков привнася, кога волно, а кога и неволно, множество фини темпоритмични оттенъци като основен двигател на своята изпълнителска нюансировка. Тези флуидни микропропорции, напълно отсъстващи в нотния запис и спонтанно внедрявани на холографско творческо ниво от зрелия интерпретатор, неусетно въвеждат тъкмо „златното сечение“ и в метроритмиката като нормативен принцип при структурирането и взаимното съпоставяне – а не просто изреждането им – на вътрешните съставни части в епизода, фразата, дори такта. Така музикалното дихание, заложено в микроагогиката, или предшества или пък деликатно допълва появата на стимула за динамическа нюансировка в мисловния ни процес.

По такъв начин се формира и разгръща в многолико, но единно развитие органичната пулсация на творбата. В нея се заражда, трепти и диша заложеното в музикалното произведение идейно или образно послание на композитора към хората. Но то бързо изчезва при онзи машинален пулс, препълнен с тавтологии, на който, за нещастие, продължават да разчитат огромен брой професионални диригенти, лишени от собствен изпълнителски облик. Водени от своето високо самолюбие и снобски манталитет, те охотно цепят концертните зали с грубовати крешенди, бомбастични акценти, гръмки децибели, с екстравагантни прически и други евтини шоуменски трикове. Чрез тях те маскират невъзможността си да прилагат богатия арсенал на фините и ненасилствени темпоритмични флуктуации. Но тъкмо нежно вълнистите и плавно олюляващи се, лъкатушни метроритмични пулсации, произтичащи от биологичната ни природа, са в състояние да нанижат в единна емоционална и смислова верига всички интонационни и образни ситуации и драматургични епизоди в изпълняваната творба.

Радикално подмладеният симфоничен състав на софийските филхармоници издържа достойно това сериозно изпитание за стилова култура, естетически вкус и висш виртуозитет. Разширената цигулкова група, водена майсторски от младата си концертмайсторка, пое още с първите звуци характерния за Брукнеровия мисловен процес вглъбен и иносказателен изпълнителски подход, изискван от диригента. Виолите подхванаха умението на дискретното вълнисто интониране доста преди ниския щрайх.  Групите на валтхорнистите, тубистите и тромбонистите, а скоро след тях и тромпетистите се вписваха спонтанно в общия драматургичен план на Емил Табаков. На високо художествено равнище се представиха и солистите, и поддържащите в дървената духова група. Заслужава справедлива похвала и колегията на ударните инструменти, сред които неволно се открои с богато емоционалното си, добре уравновесено и много искрено музициране една непозната млада тимпанистка. Развълнуваната публика възнагради симфониците и техния водач без пулт с горещи изблици на одобрение и спонтанен възторг. Това принуди диригента да се завръща многократно на филхармоничната сцена, представяйки за заслужена похвала на слушателите отличилите се с майсторство оркестрови солисти и групи.  

В тази запомняща се вечер големият наш диригент завладяващо хладнокръвно водеше към висините на човешкото познание един сплотен и хомогенен оркестров колектив, в който художествените достойнства и единния концепционален порив рязко доминираха над някои незначителни технически недостатъци, появили се бегло в първата част на симфоничния цикъл. Всяка следваща част добавяше все нови и нови драматургични стимули в един неотклонен процес на съвместно духовно еволюиране и виртуозно самоусъвършенстване, поет охотно от софийските филхармоници.  В резултат ред нас оживяваха типичните образни състояния от Брукнеровата идейна съкровищница. От невинните пасторални сцени на пълно усамотение сред гордите алпийски пейзажи до гигантските, сякаш планетарни по обхват земни картини, наблюдавани едва ли не от близкия космос. От изпълнените с божествена ведрина, свеж хумор и тънка самоирония светли душевни настроения до трагичните предзнаменования за близка и неизбежна саможертва. От съзерцателните философски размисли до всяващите вледеняващ ужас катастрофални сривове на създаденото с божествен промисъл. От възвишените утопии в християнските скрижали и молитвените надежди до разгневените пориви на природни стихии, изпълващи музикалното пространство с огнени протуберанси, турбулентни вихри и гибелен океански  прибой. След завършването на симфонията апокалиптичните картини на всеобщо, вселенско страдание и покруса дълго отзвучаваха във възбуденото ни съзнание. Състоя се предварително заложеният в програмата музикален сценарий на бързо приближаващ се и неизвестен по мащабите си апокалиптичен прелом в развитието на хилядолетната човешка цивилизация.

Уникални посетители: 18