Заразителни са стиховете на Димитър Никифоров. Не само с безупречните рими, ритмика и звучност, не само с природните картини, които ми се ще да нарека “чудотворни”; не само с уроците на съдбата, но и с искрената прегръдка към ближния.
И тогава човек се замисля: повече поет ли е Димитър Никифоров, или повече художник? Кой ли го е поръсил с благодатта да усеща около себе си диханието на земята и на всичко живо върху нея?
Читателят ще прецени сам, но ми се иска да добавя, че Митко не е изучавал каквато и да е университетска филология, не са го карали да “заляга” над така модерното днес “творческо писане”. Митко е обикновен заварчик. А може би необикновен, щом четейки го, се възхищаваме не само на умението му да пише, вглъбен в дълбоките бразди на живота, но и на душевната му чистота, която прозира от всеки ред.
Мислех си да цитирам отделни куплети, за да илюстрирам негови поетични прозрения, а се опасявам, че трябва да цитирам цели стихотворения.
Те са вътре – в тази, написана с любов и подредена с вкус, книга.
Зная, че който я разгърне, не само ще я прочете, но и ще я препрочита.
Аз, като издател, ви подканям да споделите поетичния свят на твореца.