ГАЛЕРИЯ НА ДУМИТЕ
ГАЛЕРИЯ НА ДУМИТЕ
Голи са без книги народите, голи са безкнижните души, ненапоявани от Божия дъжд на буквите.
Св. Константин-Кирил Философ
Рецензии и отзиви
Ана Боянова



Представяне на поета Георги Константинов в сп. “Inspiro”

За първи път, когато представям автор, имам желанието да замълча. Да замълча, да не пиша нищо, за да се чуе гласът на поета. На поета Георги Константинов.
Респект? Може би.
Респект от неговите – талант, скромност и истинност в стиховете.
Респект от над 30-те му поетични книги и книги за деца. А за деца, както знаем, се пише по-трудно, отколкото за възрастни. Най-добрите помощници в детската литература са „сладкодумието и чувството за хумор“ – признава поетът.
Не на последно място респект от престижните национални награди на Георги Константинов.
Роден е в Плевен през 1943 година, завършил е Софийския университет със специалност българска филология, бил е заместник-главен редактор на в. „Народна младеж“, главен редактор на сп. „Родна реч“, главен редактор на сп. „Пламък“, заместник-министър на културата през 1995 г.
По негови стихове са създадени и изпълнени повече от 200 песни.
Да, всичко това внушава респект, но нещо по-силно завладява читателя – плавното влизане на автора в стиха и излизане от него като след катарзис.
И ако трябва да се заиграем с мисълта на Жан Пол Сартр, че „всеки поет е лъжец, който винаги казва истината“ – мисъл цитирана и от самия Г.К., бихме възкликнали: “Господи, какъв прекрасен лъжец е българският поет Георги Константинов!“
„На този свят, в житейската гълчава,
най-силно съм усещал близостта
на три неща, които изброявам:
Любимата, Приятелят, Смъртта.“
Не, не „по Петьофи“, а по ГеоргиКонстантиновски“.
Превеждан, четен и обичан, той е човек, който търси „своето духовно спасение в атмосферата на творчеството“, който има сили да заяви в тези тежки времена: „Ще направя всичко възможно пламъкът да не загасва – въпреки насрещния вятър!“

ПЪРВА ПАМЕТ

За всяко нещо има първи път.
Първа любов.
Или първа рана.
Начало на любов или измяна.
И първи срам.
И първи самосъд.

До болка помним всеки първи път.
Но в земния си ден
не съм уверен,
че и духът ми е така измерен –
от първо раждане
до първа смърт.

Допускам, че съм бил
и други път –
в безпаметното Там,
в безкрайното Отвъд.

Дали тук всички
знаци на духа
ме мамят,
защото имам
само първа памет?

ОНЕЗИ ЗВЕЗДИ

Аз съм миг,
преминаващ тук и сега –
между кратка усмивка и скрита тъга.
Топъл миг,
прошумял
под небето изстинало,
който бърза да стане
късче минало.
Всъщност моите стъпки,
мисли и слова,
нищо друго не правят,
освен това:
те се трудят,
от старото време подгонени –
да превърнат
днешните мигове
в спомени.
Мога само да вдъхна
живот на мига.
Аз съм миг,
преминаващ тук и сега.

Ала земните мигове
на моето минало
ето –
стават звезди
в небето изстинало.

МИГЪТ ЛЮБОВ

Божествен и безбожен,
усмихнат и тревожен,
възможен и несбъднат
мигът на любовта
долита, без да пита:
докосва ни, връхлита
и пак ни изоставя,
там някъде в нощта…

Тогава самотата,
довчера непозната,
внезапно ни обгръща
като тъмен ров…
Тя има дарба тайно
да ни обсебва трайно,
а даже и безкрайно –
след кратък миг любов.

Но този миг е странен –
миражно ще остане
да милва паметта ни
до сетния ни дъх…
Мигът любов, просветнал
в житейската картина –
над сивата пустиня
висок и светъл връх.

КОЛЕДА

Вървя по снежните улици
и сред толкова много
красиви Снежанки
немея.
А те навярно ме взимат
за Дядо Коледа…
Мили момичета,
защо ми позволихте
да остарея?

Уникални посетители: 825