Тя беше Мария. Живя и сега си отива,
смалена в постелята, няма, почти стогодишна.
Така ни е тъжно сега и така ни е криво,
макар че я чуваме още хрипливо да диша.

Отива си майката, вместо разруха и бръчки
в лицето й виждаме ясни черти на икона,
изписана някога в някакво сенчесто кътче,
носът издължен, по канон, и очите – огромни.

И спре ли сърцето, камбана далечна ще чуем,
душата й тихо ще мине през тежката порта
и всякакви вихри в дома ни отвън ще нахлуят,
когато след нейната сянка остане отворено…

А тя ще се стапя в последната своя венчавка
c мъглата, ще чезне, обвита в прозрачното бяло,
което в едно и венец, и саван съчетава.
И после ще знаем, че времето също е спряло.

Ще знаем, че нищото вече гнездо си е свило
дълбоко в самата утроба на нашата майка.
И скоро с перото си черно нощта ще помилва
челото й мраморно няколко мига след края.