ГАЛЕРИЯ НА ДУМИТЕ
ГАЛЕРИЯ НА ДУМИТЕ
Голи са без книги народите, голи са безкнижните души, ненапоявани от Божия дъжд на буквите.
Св. Константин-Кирил Философ
Рецензии и отзиви
Александра Ивойлова
27.02.2017



Проблясък-просветление

Книгата на Лилия Янева Сатта е за мене красивата изненада. Едно от щастливите ми преживявания. „Зародиш“. Това ли е хайку? Мигът, от който тръгват в неизброими посоки същностите на света. Зрънце слово, което се разраства в мълчанието. Детайлът, изпълващ картината … Както и да го наречем, хайку продължава – в нас.
Едва ли има по-хубаво определение за тази универсална поезия от цитираното в предговора на Росселла Марангони. То е от Башьо: „Ако човек се концентрира в собствената си свръхчувствителност и ако я предразположи към хармония с нещата наоколо, то същността на неговите сърце и ум неизбежно формират хайку.“.
Именно това постига авторката – „концентриране на собствената свръхчувствителност“; медитация в пространствата на момента. Навярно затова пределно лаконично и също толкова естествено успява да „формира хайку“. Да улови в полет преходното – проблясък, който се превръща в просветление.
Индивидуална, авторска е структурата на тези тристишия. Често пъти стихът се накъсва на място, различно от това на очакваната цезура. Така в още по-голяма степен се подчертава асиметрията – похват, който увеличава вътрешното напрежение; носи пластичност и живот на фразата.

цветята
разцъфват, когато
е тихо. лютичета

Въпреки че авторката пише без главни букви, което сближава словото с мисълта, с естественото преживяване, тя отбелязва цезурите, градирани с препинателни знаци: запетая (по-малка пауза), точка (тишина). Тази игра на ритъма в едно лаконично пространство е умение, присъщо на музиканта. Именно в музиката ритъмът е основен структуриращ фактор. Финалната дума в стиховете е вид успоредяване, сякаш отговор на загадка (гатанка). Думата остава свободна в пространството, за да получи обемност. Това е отговорът, който ни подсказва кое е чувството, породило предходния образ. Или обратно: образът, случващото се, отвеждат към даденото понятие: любов, вяра, причастие, изкуство, мир, мечта, сила, дом, музика … При това никое от тях не звучи декларативно, а в контекста на казаното се изпълва с конкретност и смисъл. Дори наречия като сега, близо, вечно по същата логика не звучат само като обстоятелствени пояснения, а като обобщени понятия.

ангел                     какво
който слиза.        си говорят помежду си
близо                     птичките? помежду си

Така обективно и субективно вървят в хармония, по успоредни пътища, без да се намесват едно на друго – и същевременно облъчвайки се, в цялост. Самото хайку в много случаи би могло да остане и без този отговор.

да гледаш
дървото в листата
като да гледаш човек
в очите.
мир

Тук попадението на хайку (изписано в четири стиха) е достатъчно красноречиво. Доловена е тази връзка с природата, при която човекът гледа дървото както гледа човека, близкия – с най-съкровения и разкриващ душата поглед – в очите. Заключителната дума мир в същия контекст добива многопластово звучене: това е мирът в света, но и покоят, хармонията в човека, който е част от естеството.
Самите тристишия обаче също вплитат в своята обективна картина субективен момент – образи, в които съчетанието на понятия и усещания се превръща в метафора: „тишината разцъфва“, „допир от шепот“, „сребърния цвят на милувката“, „пръсти по-дълги от светлината“, „нежността ухае“, „животът прокървява“ … Така двете части на тази минималистична поезия създават напрежение, искра (понякога заредена и с неочакваност), която достига емоцията на читателя.
Лилия Янева умее да одухотворява: абстрактните понятия оживяват, а конкретното има абстрактно измерение. Допада ми носталгичният тон, печалното очарование (mono no aware, една от основните естетически категории в класическото японско хайку), което носи преходният и парадоксален свят. В нежността винаги има глътка тъга. Там, където присъствието се усеща в липсата, където всичко Е, защото отминава. С две думи авторката умее да обрисува пейзажа, да подбере ракурса, детайла, който продължава в полето на асоциациите. Колко просторна и емоционално заредена е картината:

как пари
пясъкът!
идвам

Или топлата, интимна:

кокошките
в краката ми.
дом

Забележителен е начинът, по който Л. Янева разкрива желанието си за нераздяла:

оставете                                       оставете
автобусите да се подвижат      самолетите да спрат
на заден ход. заминаване             да погледат облаците.
                                                                                     политане

И още:

тишината,
която няма синоним.
музика

листо
от бяла роза,
почти розова. изгрев

вълнáта
от вятър.
празно

магичният
чай.
разговор

сребърния
цвят на милувката
флейта

Или прекрасната метафора на очакването. Пълно с убеденост:

да очакваш
райската ябълка
да узрее. цветове

Да очакваш зрелостта в цъфтежа. Цветовете – те създават и цветно усещане. Цветовете напролет и слънчевият оранж на зрелия плод. Мостът на багрите.
Изтъ︠нченост и нежност носят тези стихове (което е отразено и в чудесното оформление на книгата).

нежността
ухае
на зюмбюл. забелязали ли сте?

Да, вече сме забелязали. Дори сме почувствали уханието на нежност. Или на зюмбюл …
Ще завърша своите бележки с един пределно лаконичен и многостранен автопортрет, в който поетесата се отъждествява със същността на името си. Последната дума, изписана с главна буква (Лилия), ни отвежда към него. Но тази простота и светло незнание са присъщи на цветето, което следва Божиите закони

нищо
не зная и ми е
достатъчно. Лилия

(сякаш подпис под кратко писмо.)

Тепърва ще чета и препрочитам книгата на Лилия Янева Сатта. Дотук времето на общуването ми с нея бе кратко. Едно е сигурно – хайку продължава.

Уникални посетители: 1208