Безкрайността на думите те плаши. Навярно от моето словолеене ти доскучава и обрамчва минутите край теб с празнота, но ти не протягаш ръка, за да ме спреш!
Стоиш загадъчна и тайнствена, вплела грижите си в нежните си пръсти и търсиш изискани слова за отговора си…
Но преди да сториш това, в очите ти зървам усмивка-преграда. Искаш да узнаеш дали от празнодумството вече не съм оглупял или просто така съм устроен… А аз, самозапален, се плъзгам по наклона на собствената си самовлюбеност и с рояк от думи те обсипвам.
И веднага, може би за секунди, ми се мярва мисълта, че искам да се изприказвам, зареден със словоенергия от години. Страхувам се да спра… После не бих наредил думите така.
Навярно с години съм ги отглеждал и … сега?
Думите не цъфтят красиво, като белите нежни цветове на маргаритката, ако с нежност не си ги отгледал, ако от всяко слово-цвят нектара не си изпил, ако…
От всяко слово никне любов, ако такава си посадил!

Синевата изтъня и се стопи заедно с последния слънчев лъч.
Някъде зад планините избухнаха пурпурни изблици. Озадачени, облаците заблестяха в огън и хукнаха надалеч, сякаш се страхуваха да не ги опърли вечерният огън.
Хълмовете на запад унило очертаха силуета на керван от клекнали уморени камили… Безпаметна тишина се спусна върху тях и потопи долината в лилаво.
В този миг избухна феерията на нощта, изпъстрена с песен на щурци и ухание на билки.
По вечерната небесна ливада грейнаха безброй трепкащи минзухари…

Нощта ненадейно се гушна в пазвите на планината и донесе ухание на билки, а въздухът сладко олекна с дъх на дива мента и мащерка.
Уплашена птица отнейде излетя и с крясъка си насече призрачната тишина на хиляди малки парченца. Отнякъде се изсипаха звънове на хлопатари, но бърз кучи лай ги укроти. За миг всичко замря в покой.
Месецът се провря през назъбената планина и огря смълчаните дървета, тъмните къщи. А кръстът на църквата заблестя пронизващо.
Реката, през деня тиха и кротка, сега изведнъж заговори на бързеите и щастливо се шмугна под каменния мост, затаи дъх, и после се втурна надолу, помамена от голямата вода.
Изведнъж тук-там блеснаха срамежливо лампи.
От върбите край реката изскочи самодива в прозрачна наметка и се втурна към мен. Уплашено се смъкнах в ниската трева. Боже! Вече чувах стържещите ѝ стъпки, усещах как къпината я спъва.
Вятърът се пъхна под мен като нежна женска длан и ме повдигна. Не вятърът – беше тя. Усетих топлината на тялото ѝ, прилепнало до мен, и всичко затрептя. Имах чувството, че съм струна, която още малко и ще се пръсне. Треперех, всяка частица от тялото ми вибрираше до последния неврон.
Долових нежния шепот на устните ѝ в ушите си и галещите длани, които обсипаха лицето ми с нежност. Нещо в мен се взриви…
Забравих себе си.
…Събуди ме безгрижният глас на птича песен. Край мен плиснаха стотици звънливи искрици. По крехките стъбълца на тревата блестяха изумрудени сълзи, някои от тях падаха по главата, по ръцете ми. Техният гъдел ме събуждаше. Приседнах, мъглата виновно се измъкваше надолу по реката като бяла къделя, подгонена от вятъра. А реката все още весело бълбукаше.
Сън ли беше?

Дребните листенца на почти обезлистения нар трепереха, даже чувах студения им шепот, но снощи полъхна южнякът. Помислих си, че се връща есента отново. Седях до късно пред къщата и се любувах на синьото кадифе на вечерта. Голите дърветата тайнствено мълчаха. Само райската ябълка все още държеше бакъреномедната си премяна. Отдалеч приличаше на голяма огненодишаща топка, имах чувството, че огрява цялата морава. Легнах си уморен и преситен от виденията в градината. Заспах тутакси.
На сутринта първото, което видях от прозореца, бе белоснежната градина. Снегът бе накачулил пейката, делвата със здравец, овощните дървета. Райската ябълка бе свлякла крехката си премяна и сега тук-там в нозете ѝ се виждаше опърпаната ѝ дреха. Тя последна сваляше дрехите си. По голите клони тук-там оранжеви ябълки като коледни звезди мигаха.
Ето зимата дойде – каква велика, бяла голота!

Сребърни тополи край реката. Стройна, ненагледна редица. Кокетно се кипрят над бисерни води.
Суетни жени. Вятър вее в косите им закъснели ноемврийски листа. Бъбрят, бъбрят – весел брътвеж. Кикот момински.
Звън на зимни пчели.
Оттатък – снажни каваци. Във войнишки строй. Опънат лък.
Бледнеят сурово челата им. Мълчат, а очите пият кръшните стволове отсреща.
По средата – дървено мостче връзва двата бряга.
Кой ли пръв ще мине?