Откъде ли се е върнал баща ми сух?
Настоявах с въпроси пред баба, но тя не искаше да ми каже. Разбрах, че е нещо грозно и обидно, щом не може да го изрече. След дълги уговорки, започна да изпуска парата по малко:
– Бог ми е свидетел – от онзи род нищо хубаво не сме видели…
Съгласих се с това познато предисловие.
– Беше бебе на двайсет дни, когато македонката те зарази с грип. Все ù повтарях: “Моля те, слагай маска на устата и докато боледуваш не си играй с детето!”, а тя: “Спокойно, сватя, щом бебето бозае от майка си – Господ го пази!”. Докато те докара до положение да си тръгнеш от този свят…
Очаквах Жрицата да вметне, както друг път при такива случаи, че животът се крие под нокът, ама не го каза. Явно не ù беше до поговорки.
– Тогава умираше от пневмония. Лежеше мъничка и слаба, посиняла, с едва доловимо дишане… Дойдоха лелите, братовчедите, всички – да се сбогуват с тебе. Сърцето ми се късаше от жал, а майка ти виеше в антрето като луда… Изведнъж о н а з и хукна да търси поп…
– Поп ли?!
– Да, поп, за да не умреш некръстена… Вместо да вярват, че в 20-и век медицината ще те спаси, те от простотия – те прежалиха. Креснах на баща ти да не седи като статист, а да отиде и да доведе лекар. Той едва се размърда. Беше те отписал. Тръгна. А навън – вятър, дъжд, страшна буря. Гледам – връща се след малко сам и почти сух… Нямало го докторът. Викам му – мизернико, не си ходил никъде! Ако беше ходил, трябваше да си вирвода от дъжда… А той – гузен, мънка: “Ходих, звънях, никой не отвори…”. Сигурна съм, че този подлец е постоял в безистена и се е върнал, докато ти се бореше за живота си…
­ Не е вярно! – опитах се да надвикам баба и усетих как жилите на врата ми ще изскочат. В такива моменти надвикваме собственото си огорчение.
­ Знам, че ти се иска да не е вярно, но аз изтичах веднага след това и намерих доктора… Питах го – излизал ли е. “О, – каза той – в този дъжд къде да ида?…”.
­ Бабо, докторът не е чул звънеца от бурята! – защитавах татко, но струва ми се – бранех повече себе си от грозната истина. – Не е чул звънеца…
­ Мен как ме чу? – попита Жрицата.
Затворих очи. С нея не можеше да се спори.
­ Доведох лекаря, а в този момент пристигна и Отчето. Беше възпитан поп. Каза: “Докторе, първо вие…” Ти вече изглеждаше съвсем отпусната. Всички ридаехме. Погледнах баща ти и се убедих, че е гузен. Г у з е н!… Докторът те прегледа и пошепна: “Отче, аз съм безсилен!” Тогава свещеникът започна кръщението, за да изпревари събитията…

И до днес си представям цялата потресаваща нелепост на гледката – вместо розова рокличка и блестящ купол в църквата: “Кръщава се Божията рабиня Ана…” – лежа предала наполовина Богу дух. Наоколо – враждуващите роднини, които си разменят обвиняващи и гузни погледи, един объркан доктор и един поп вълшебник, който щом ме поръсил със светената вода, съм се размърдала, а когато докоснал разпятието до устните ми, аз сякаш съм познала кръста и съм дошла отново в живота.
Чудото станало. Но съмнението, че моят баща се е върнал сух в онази адска вечер, ме караше да се чувствам необичана.
След много години, когато той беше достигнал “тунела” и лекарите го съживиха с 20-дневна отсрочка на смъртта, а Бог вече го чакаше в чертозите си, аз осъзнах, че не съм успяла да простя на татко за случилото се в нощта на моето умиране.

Вече съм убедена – най-трудно прощаваме на родителите си.