Кашерно сърце
крия в гърдите си –
с молитви пречистено,
с жертви заслужено,
с прошка помазано.
Който го изяде –
няма да носи грях…

Лежи любимият в люлка от спомени.
Слънцето близва лицето му
и то лъсва
като фараонска посмъртна маска.
Отмина врмето на жребеца –
казвам си.
Той разчита мислите ми
и плаче:
пеперуда беше,
цялата в трепет и огън,
с прашец по крилата;
не прах, Господи,
не тази сивкава прах.

Обличам се.
Късно е за летене.

Пулсира тази тънка синя вена,
разполовила челото ти младо.
Отляво е сърцето на Вселената,
отдясно – си отглеждаш земна радост.

Сълзите – леви, десни и предишни
събират в образ всякакво подобие.
И го поднасят кротко на Всевишния
като смирени безсловесни роби.

Но долу – в челюстта неутолима
напират думи тъмни и ръбати –
те искат цялото небе да имат
от този, който тука ги изпрати.

Да вият, да крещят, да бъдат точни
до болка, до убийствена наслада.
Пулсира тънко вената безсрочна,
разполовила челото ти младо.

От светулки ми наниза гердан –
да е видимо лицето ми
и най-вече устните.
Да пошепна с тях “обичам те”,
да извикам с тях “Помощ, Господи!”,
да изрека себе си.
Вместо това
под гердана – рани от обгоряло.

Светулките са тежък накит!

И да нямаш други богове,
освен мене – каза му –
защото е тясно сърцето ти.
Къде ще поместиш щурците
от топлите влюбени вечери;
къде ще полегне луната,
изпълнила пазвата с мляко;
къде ще посееш надежди,
за да покълнат радости?

И с това тясно сърце
човекът трегна към Бог.
И с това тясно сърце го отмина.

Черни дупки гълтат галактики,
а синът ми отново е влюбен.
Морето му стига до лактите
и е готово да го погуби.

Той е толкова литнал по Нея,
че перчемът му грее от жажда;
и е сигурен, как ще успее
цял живот любовта да подклажда.

Черни дупки от глад премаляват,
а синът ми на слънце прилича.
Носи знак на гърдите отляво –
земна лудост по звездно момиче.

Колко много неща вече
не помня от младостта си –
като хляб отдавна опечен
и земесен – безквасен.

Сякаш съм обица на ухото,
но треперушка – от детството –
така носталгично закотвена
сред демоде наследство.

Личи, че в безкрайни нощи
с молитви съм се приспивала.
На опустелите нощви
отдавна не съм символа.

Като камбана – прегракнала,
с успокоена утроба –
не чакам никакви влакове,
след никой не махам за сбогом…

И онемяла, без тръпката,
някак… да не обидя съдбата
все още под слънцето стъпвам,
но… и мъничко над земята…

Всяка пролет
сънувам нови сънища
и предчувствам
нови любови.
А наесен
събирам тръните
от стърнища,
родили отрова.

Всяко лято
посаждам надежди
и поливам
нови молитви.
Но през зимата
размотавам преждата
на всички
загубени битки.

И така –
сезони, години – в безкрая,
докато има пулс
под звездите.
Нищо, че
календарът на маите
е сложил
точка на дните ни.

Подарявам ти моята книга,
но автограф няма да има;
щом душата високо повдигаш
какво значи някакво име…

Подарявам ти моята песен –
като малка тревога от вчера.
Ако нещо в нея харесаш,
значи мен си намерил.

Подарявам ти моите пролети,
всички лета, есени, зими.
След толкова общи Коледи,
автограф не може да има.

Докато пея – пусни малко ехо –
да не се чувствам самотна…,
да не бъде прозрачно и крехко
жилото на живота.

Докато пея – прати някой ангел
дует да направи със мене.
Дори да е ангел паднал,
дори дъха да ми вземе,

пак ще съм по-гласовита
от мълчаливите агнета…
А за Агнеца не питай –
той вече стяга сватбата…

Когато изнесем
тялото си на улицата
и то посивее под слънчевата аура,
когато вдъхне
спасителния повик на кокиче
и се задави в спазми,
когато му се прияде
нахапаната ябълка от Рая,
но не намери смисъла в това,
когато усети пулса си,
перисталтиката,
пукота на ставите,
тогава душата си мисли:
“Време е за раздяла!
Време е!”